Лунният молец

Девет дни не са много, но може и да стигнат.

* * *

Дните отминаваха с равномерна безгрижност: два, после три, четири, пет. И всеки ден Тисел слизаше на брега и посещаваше тримата подопечни чужденци.

Всеки от тях по своему реагираше на визитите му. Ролуър се дразнеше, Уелибас външно проявяваше добро домашно възпитание, Кершуъл разговаряше меко, но с показна сдържаност.

Тисел напълно равнодушно понасяше насмешките на Ролуър, веселите огънчета в очите на Уелибас и лаконичността на Кершуъл. И когато се връщаше на джонката си, прибавяше по нещо в графиката си.

Мина шестият ден, последва седмият ден, заточи се осмият. Ролуър с груба откровеност попита, не иска ли Тисел да поръча билет за „Бонавентура“. Консулът се замисли, преди да отвърне:

— Да, защо не. Резервирай едно място.

— Завръщане в света на лицата! — сгърчи се Ролуър. — Лица! Навсякъде ще срещаш бледи лица с рибешки очички! И устните им меки като скапан плод! Носовете ги виждам извити и продупчени! И всичко това без никакво смислено изражение. Съмнявам се, че ще мога да живея там след годините, прекарани на Сирена. Ти си щастлив човек, Тисел, че не се превърна в истински туземец.

— Аз никъде няма да летя — отсече Тисел.

— О, аз помислих, че запазваш мястото за себе си.

— Не. За Хаксо Ангмарк. Той ще се върне на Полиполис в карцера на звездолета.

— Е, посмали малко — каза Ролуър. — Нима наистина си го намерил?

— Разбира се. А ти не успя ли?

Директорът неволно сви рамене.

— Доколкото разбирам, той се представя или за Уелибас, или за Кершуъл. Но това няма за мен никакво значение, докато носи маската и изобразява някой от тях.

— А за мен има, и то голямо — отвърна Тисел. — Кога ще стартира планетолетът?

— Точно по разписание, в единадесет и двадесет и две. Ако Хаксо Ангмарк има желание да лети, кажи му да не закъснява.

— Той ще дойде навреме — обеща Тисел.

И както обикновено, посети останалите двама, върна се на джонката и попълни графиката си с последните три знака.

Доказателството беше пред него: просто и убедително. Е, наистина не беше съвсем неопровержимо, но звучеше достатъчно ясно и можеше напълно да оправдае последния ход. Тисел провери изправността на излъчвателя си. Утре нещата ще се решат. Той не бива да греши!

Денят започна с ярка зора. Небето приличаше на вътрешността на бисерна мида. Мирейла изгря, обвита в мъгла като пурпурна мантия. Тоби и Рекс привързаха джонката към пристана. Другите три джонки на чужденците сънливо се полюляваха на малките равномерни вълни.

Тисел внимателно следеше една джонка — тази, на която Хаксо Ангмарк бе убил притежателя и бе хвърлил тялото му във водите на залива. И точно тази джонка плаваше сега към брега и Хаксо със собствената си персона стоеше на палубата в маска, която Тисел досега не беше виждал. Конструкцията от черно стъбло размахваше весело снопчета пурпурночервени пера и остри като бодли зелени коси.

Консулът не преставаше да се възхищава от престъпника. Той измисли хитър план и ловко го осъществи, но претърпя поражение, като се натъкна на непреодолима преграда.

Ангмарк напусна палубата. Джонката му се прилепи към пристана, робите хвърлиха въжетата и спуснаха стълбата. Тисел побърза да скочи на брега. Оръжието се намираше във вътрешния му джоб, готово за изстрел. Той се изкачи на палубата на джонката и отвори вратата на салона. Мъжът на масата рязко повдигна червено-черно-зелената си маска.

— Ангмарк — каза Тисел, — моля, не се съпротивлявай и не прави никакви…

Отзад нещо прошумоля, удариха го с твърд предмет по главата, захвърлиха го на пода и две ловки и силни ръце измъкнаха излъчвателя от дрехите му.

Задрънка химеркин и нечий глас пропя:

— Завържи ръцете на този идиот!

Мъжът на масата стана, сне червено-черно-зелената си маска и под нея се видя черното платно на робското покривало. Тисел се обърна. Над него се извисяваше Хаксо Ангмарк и го гледаше през маската Укротител на дракони, изкована от черен метал, с нос като острието на нож, хлътнали страни и три гребена, които минаваха през темето.

Маската закриваше лицето на престъпника, но в гласа му звучеше истински триумф.

— Нещо много лесно те хванах.

— Има нещо вярно в това — съгласи се Тисел.

Робът спря да връзва краката му и си тръгна, като се подчини на тракането на химеркина.

— Стани! — заповяда Ангмарк. — Седни на този стол.

— Какво чакаме? — попита Тисел.

— Нашите земляци са още във водата. Те не ми трябват за това, което съм замислил да направя.

— Какво е то?

— Като дойде време, ще разбереш — отсече Ангмарк. — Имаме на разположение още един или два часа.

Тисел се опита да се дръпне, но въжето го държеше здраво и не му позволи да постигне някакъв успех. Ангмарк се настани срещу него.

— Как ме разкри? — запита той. — Признавам, че ми е интересно. Е, де — гласът му бе леко укорителен, когато разбра, че Тисел няма намерение да отговори. — Нещо не можеш да се примириш със загубата си, нали? Не си влошавай повече положението.

Тисел само сви рамене.

— Аз приложих фундаменталния принцип: човек може с маска да прикрие лицето си, но не и своята личност.