Лунният молец

„Маските се носят непрекъснато и съответствуват на местните обичаи и философия, която твърди, че човекът не бива да ползува физиономията си, наложена му от независещи от индивида фактори, а трябва да има свобода в избора на вида си, който най-пълно да хармонизира със «стракха» му. В цивилизованите райони на Сирена, по крайбрежието на Титаника, човек никога не си показва лицето, което е най-голямата негова тайна.

Нищо чудно, че вследствие на това сред сиренците е неизвестен хазартът, понеже добиването на превъзходство с нещо друго, освен «стракха», е като смъртоносен удар по самолюбието на местните жители. В техния език няма еквивалент на думата «нещастие».“

Тисел си записа:

„ДА СИ НАМЕРЯ МАСКА. МУЗЕЙ? СЪЮЗ НА АРТИСТИТЕ?“

Когато прочете докрай статията, побърза да завърши приготовленията си и на следващия ден се оказа на борда на „Робърт Астрогуард“. Така започна първият етап от пътешествието на Сирена.

Планетолетът се приземи на сиренския космодрум — самотен диск с цвета на топаз на фона на черно-зелено-пурпурните склонове на околните хълмове. Корабът докосна земята и Едуър Тисел го напусна. Посрещна го Естебан Ролуър, агентът на Галактическите линии.

Той го видя, вдигна рязко ръка и неволно се дръпна крачка назад.

— Маската ти! — хрипливо възкликна той. — Къде ти е маската?

Тисел я повдигна неловко.

— Аз не бях сигурен…

— Сложи я веднага — направо заповяда Ролуър и му обърна гръб. Самият той носеше на главата си интересна конструкция от матови зеленикави плочки и покрито със синкав лак дърво. Там, където трябваше да се намират бузите, се разкриваха черни хрилни отвори, а под брадата висеше миниатюрно копие на скорострелно оръдие, украсено с черно-бяло шахматно разположение на изрисуваните полета. Като цяло представяше личност иронична и достатъчно повратлива.

Тисел постави маската на лицето си, постара се да я намести в най-доброто положение и не знаеше какво да направи във възникналата неудобна ситуация: да покаже сдържаност, подобаваща на длъжността му, или да подхвърли някаква шега.

— Сложи ли си вече маската? — произнесе, без да го гледа Ролуър.

Тисел отговори с кратко „да“ и агентът на Галактическите линии се обърна. Маската прикриваше изражението на лицето му, но ръката неволно докосна клавиатурата на бедрото му. Мелодията изразяваше шок и объркване.

— Ти не можеш да носиш тази маска! — пропя той. — И… откъде я намери?

— Това е копие от маска, която се намира в Полиполитанския музей — отвърна сдържано Тисел. — Напълно съм сигурен, че тя е автентична.

Събеседникът му кимна, при което изражението на неговата маска стана още по-иронично.

— Тя наистина е прекалено автентична! Вариант е на типа Укротител на Морския дракон. Подобни маски се носят от лица, ползуващи се в обществото с изключително уважение: князе-герои, майстори-занаятчии или велики музиканти, и то единствено по повод на важни церемонии.

— Аз просто не знаех…

Ролуър махна с ръка: напълно те разбирам.

— Подробностите ще научиш с времето. Обърни внимание на маската ми. Днес нося Свободната птица. Особи, подобни на мен или теб, които не са много уважавани, трябва да са в подобен тип…

— Странно — каза замислено Тисел, когато вървяха през ширналото се поле към бетонната сграда. — Имах чувството, че човек може да носи маска, която му харесва.

— Така е, разбира се — отвърна Ролуър. — Носи всяка маска, която поискаш, стига да можеш да обосновеш присъствието на главата ти. Ще ти обясня с пример. Свободната птица. Нося я и с нея показвам, че не искам прекалено много. Нямам претенции за мъдрост, войнственост, непостоянство, музикални таланти, мъжество или разни други сиренски добродетели.

— Нека сега предположим нещо — продължи да настоява Тисел. — Аз се появявам на улиците на Зандар с тази маска. Какво може да се случи?

За известно време се чуваше само приглушеният от маската смях.