Лунният молец

— Нямах време за друг избор. Когато Кромартин заповядва, той очаква бързи резултати. Но ти си бил тук с робите си!

— Не чакай помощ от мен! — разгневи се Ролуър. — Аз нося Свободната птица и не претендирам за храброст и чест. Но бих могъл да ти услужа за известно време с излъчвателя. Напоследък не го ползувам и дори не съм сигурен, че е зареден.

— По-добре това, отколкото нищо — отговори Тисел.

Ролуър влезе в кабинета си и след малко се върна с излъчвателя.

— Какво ще правиш сега?

Тисел поклати глава.

— Ще се опитам да открия Ангмарк във Фан. А може би той ще отиде в Зандар?

Ролуър се замисли.

— Той би могъл да оцелее там. Но отначало ще поиска да възстанови напълно умението си да свири. Мисля, че поне няколко дни ще прекара във Фан.

— Но къде да го търся?

— Това не мога да ти кажа — отвърна директорът на космодрума. — Вероятно за теб е най-добре, ако никога не го намериш. Ангмарк е много опасен тип.

Тисел се върна във Фан по същия път, по който беше дошъл.

* * *

До мястото, където пътеката се спускаше от хълма и съединяваше с надлеза, се намираше ниско здание от пресована глина с дебели стени. Вратата му беше от дебели черни дъски. Прозорците бяха защитени с железни пръти, които притежаваха за украса изковани тънки листа. Това бе кантората на Корнилий Уелибас, търговски посредник, внос-износ. Тисел го откри на терасата. Домакинът носеше скромната версия на маската на Валдемар. Изглеждаше така дълбоко замислен, че не позна Лунния молец или поне не благоволи да направи дори леко кимване за добре дошъл. Тисел приближи терасата.

— Добър ден, сър Уелибас.

Посредникът разсеяно кимна и пропя монотонно, като си съпровождаше с кродача:

— Добър ден.

Тисел остана удивен. Нима така се посреща тук другар и земляк, дори когато носи Лунен молец? И запита студено, като се опита да прикрие объркването си:

— Мога ли да узная отдавна ли седиш тука?

Уелибас за миг се замисли, после отговори, като използува най-дружелюбния инструмент — кребарина. Но студените тонове на кродача продължаваха да изпълват сърцето на Тисел с тъга.

— Аз съм тук от петнадесетина минути. Защо питаш?

— Бих искал да знам забелязал ли си миналият оттук Горски дух?

Посредникът кимна.

— Той продължи нататък през надлеза и ми се стори, че влезе в първия магазин за маски.

Тисел просто изсъска през зъби. Разбира се, така би трябвало да постъпи Ангмарк.

— Аз никога няма да го намеря, ако той си смени маската — изръмжа консулът.

— А кой впрочем е този Горски дух? — заинтересува се Уелибас, без да проявява особен интерес. Младият човек не виждаше смисъл да крие името на търсения.

— Това е известният престъпник Хаксо Ангмарк.

— Хаксо Ангмарк! — възкликна търговският посредник и рязко се облегна на стола си. — Той наистина ли е тук?

— Да.

На което посредникът само нервно потри треперещите си ръце.

— Лоша новина! Наистина много лоша новина! Ангмарк е негодник без срам и съвест.

— Ти добре ли го познаваш?

— Колкото и останалите — сега Уелибас засвири на киви. — Преди той заемаше моята длъжност. Аз пристигнах тук като инспектор и открих, че той присвоява по четири хиляди всеки месец. Сигурен съм, че за това той не изпитва към мен особена признателност. — И посредникът нервно погледна към надлеза. — Ти надяваш ли се да го хванеш?

— Правя каквото мога. Ти спомена, че той е влязъл в магазина за маски?

— Почти съм сигурен.

Тисел веднага се обърна и тръгна. Когато се оказа на улицата, до ушите му стигна хлопването на черната масивна врата.

Мина по надлеза, приближи се до магазина и се спря вън, сякаш разглеждаше витрината. На нея бяха замрели стотици миниатюрни маски, изрязани от редки видове дървета и минерали, украсени с изумруди, тънки като паяжини, коприна, крила на оси, вкаменени рибени люспи и други подобни неща. Вътре, зад тезгяха, се намираше самият майстор — прегърбен от годините старец, облечен в жълто и носещ простата маска на Всезнаещия, направена от почти две хиляди дървени парчета.

Тисел се замисли какво трябва да каже и на какво да свири, преди да влезе вътре. Творецът на маски забеляза Лунния молец, стеснителното държане на посетителя си и не прекрати да работи.

Тисел не направи най-подходящия избор, защото предпочете инструмента, който бе усвоил според него сравнително най-добре — страпана, но с него в известна степен свирещият се унижава. И той се опита да премахне това впечатление, като запя с топъл тон и тръсна страпана, когато долови изсвирената фалшиво нота.

— Чужденецът е интересен човек — възбужда любопитството, защото обичаите му са непривични. Преди около двадесет минути в този великолепен магазин влезе един чужденец да смени жалката си маска Горски дух с някое оттук събраните необикновени и смели произведения на изкуството.