Майсторите на желязо

За радост на Кадилак през нощта новият му собственик не направи никакъв опит да получи равностойността на парите, които беше платил. Следващата сутрин, когато се поздравяваше за късмета, че е бил удобно настанен, докато задниците на другите бяха мръзнали в бараката, охолният му парфюмиран живот изведнъж свърши. Един от корейските чиновници, които бяха посрещнали „Йоко Ми-Шима“ на пристанището, влезе в спалнята, нареди на мюта да вземе торбата си, после отвори една тайна врата и по някакво тясно стълбище вкара Кадилак в мазе, осветено от няколко фенера. Долу го чакаше Клиъруотър. Чиновникът каза на Кадилак да свали маската, перуката и дрехите си, взе ги и се качи горе. Клиъруотър коленичи.

Кадилак послушно коленичи до нея и извади комплект бои за тяло.

— Достатъчни ли ще са?

— Да.

Тя нарисува с пръсти познатите линии върху гърба му и запълни кожата между тях с различни бои. Бяха правили това един на друг, откакто тя беше избрана от съвета на старейшините на племето за негова спътница. Връщането към нашареното тяло беше последната стъпка в осъзнаването, че съдбата му е свързана с Плейнфолк. Докато работеше с водоустойчивото багрило върху кожата на Кадилак, Клиъруотър тихичко си пееше една от огнените песни на М’Кол, която и двамата знаеха много добре.

— Тъжен ли си?

— Не. Това, което става, е по волята на Талисмана. — Кадилак въздъхна. — Но сегашното ни положение ме тревожи.

— Страхуваш се, че може да се случи нещо, което да попречи на бягството ни?

Кадилак вдигна рамене.

— Ако е начертано да избягаме, ще успеем. Тревожи ме, че Брикман вече не е сам. Защо тези майстори на желязо му помагат? Той не ми казва нищо за тях. С теб говори ли?

Странно. Докато боята покриваше все по-голяма част от тялото му, той говореше все по-малко и по-малко с гласа на облачния воин.

— Той каза, че трябва да му вярваме.

Кадилак отново се засмя горчиво.

— Какво друго може да каже?

— Ти четеш ума му.

— Да. Но не мислите му. Ти си по-близко до него, отколкото аз ще бъда някога. Ти можеш да четеш сърцето му и да виждаш душата му.

— Понякога…

— И какво виждаш?

Клиъруотър го заобиколи на колене и започна да оцветява лицето му.

— Любов. Смърт. Предателство. Ново начало…

— Ще бъдеш ли отнета от мен?

Тя начерта една тънка линия на бузата и на врата му.

— Не знам. Ти четеш камъните. Но каквото и да се случи, част от мен ще е винаги с теб.

— Но ти няма да бъдеш.

Клиъруотър хвана брадичката му.

— Ако ти трябва да бъдеш меч на Талисмана, силата ти не трябва да дойде от мен, а от самия теб. — Тя притисна пръст към сърцето му. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — помисли Кадилак. — О, мила Майко! Защо животът е толкова труден и пълен с болка?“

Облечен като мют, Кадилак беше вкаран при другите в бараката. Това беше първото му сблъскване с живота в Ни-Исан като тревна маймуна. Вонеше на изпражнения, малкото храна беше безвкусна. И най-лошо от всичко — нямаше саке.

По-късно дойде Сайд-Уиндър и Стив говори с него през една пролука между летвите.

— Как те пуснаха от кораба?

— Пак авария. Всички слязоха на брега, с изключение на техниците.

— Дойде да се сбогуваме ли?

— Не. Идвам с вас. — Твърдо стиснатите устни на „мексиканеца“ се разтеглиха в щастлива усмивка. — Какво ще кажеш?

Стив също се усмихна.

— Няма ли да ти липсват израстъците?

— Не си прави глупави шеги. Не мога да издържам повече.

— Вярвам ти. Слушай. Тъй като си тук и тъй като ще пътуваш с нас, има нещо, което умирах да те попитам.

— Какво?

— Забелязах, че имаш много приятели с дръпнати очи. Би ли ми казал как го правиш?

Слънчевата усмивка на Сайд-Уиндър се превърна в лукаво хилене.

— Не мога, амиго. Питай Майка, когато се върнеш в Рио Лобо.

— Мислиш ли, че ще ми каже? — Идеята Карлстром да разкрие тайната изглеждаше абсурдна.

— Не знам…

— Но ще ми кажеш поне как ще се измъкнем оттук.

— Тръгваме довечера с малка рибарска платноходка, след това ни прехвърлят на две надувни моторни лодки и пресичаме на място, наречено Лонг Пойнт на другата страна на езеро Ери.

— Там ли ще ни вземе Майка?

Сайд-Уиндър кимна и продължи:

— Призори пристигат два скайрайдъра. Ще вземат по един от нас на предната седалка и по двама в товарния отсек. Ако не ни свалят по пътя за дома, в полунощ ще сме живи и здрави под земята.

Стив се намръщи.

— Обещах на Джоди и Келсо, че ще се отнесем честно с тях. Те много ни помогнаха. — Той спря, очите му проучваха лицето на мексиканеца. — Не бих могъл да си свърша работата без тях.

— Те няма за какво да се тревожат — каза Сайд-Уиндър. — Федерацията се грижи за хората си. Но какво ще правиш с тревните маймуни?

— Може да имам проблем. След като видят скайрайдъри…

— Да. Е, там ще бъдеш ти, аз и двамата пилоти. Но няма причина да възникнат затруднения. Твоят приятел нали обича алкохола.

— Но жената не пие.

— Винаги има първи път, амиго. По дяволите, когато стигнем другата страна, ще трябва да го отпразнуваме, нали?

— Прав си.

— Значи ще получим малко пиене, може би и малко трева. После постъпваме във въздушните сили.

— Става.

Сайд-Уиндър сбърчи нос.

— Ей, ама тук наистина вони!

— Малко.

— Как ти е кракът?

Стив вдигна рамене.