Майсторите на желязо

— По-добре, отколкото без него.

— Окей. — Сайд-Уиндър намигна. — Довиждане засега.

Стив отиде при Джоди и Келсо. Клиъруотър и Кадилак седяха на сламата в другия край на бараката.

Келсо замислено гледаше към мястото, където беше стоял Сайд-Уиндър. После каза:

— У този човек има нещо, което ме безпокои.

— Не трябва. Той е един от нас — каза Стив и седна до него.

— Ясно де — изсумтя Келсо. — Федерален агент.

Джоди ги погледна, но не каза нищо.

— В тайно споразумение с динките…

Стив кимна.

— За мен също беше изненада. Но това просто доказва, че колкото и далеч да си, никога не можеш да избягаш от Първото семейство.

Келсо кимна тъжно.

— Знаят ли те колко рискувахме, като ти помагахме?

— Ще научат. Аз му казах какви бяха рисковете.

— И какво каза той?

— Че Федерацията винаги се грижи за хората си…

Келсо погледна Джоди и вдигна вежди.

Когато Сайд-Уиндър им даде спасителните жилетки, беше още тъмно. Качиха се в двете надувни лодки — Кадилак и Клиъруотър при него, Джоди и Келсо на втората лодка със Стив. Пуснаха извънбордовите мотори, захранвани от цилиндър с течен метан, и се понесоха на запад. Стив се обърна и видя квадратните платна на рибарската лодка на фона на небето, което вече беше започнало да посивява.

Целта им беше вдадена в морето като игла суша, дълга двадесет мили и насочена право на изток. Двете лодки имаха компаси, но Стив следеше малката синя лампа на кърмата на „мексиканеца“ на петдесетина метра напред. После подаде румпела на Джоди и седна в предната част на лодката до Келсо.

— Какво става с Джоди?

Келсо го погледна странно.

— Размислила е.

— Какво искаш да кажеш?

— Не иска да се връща.

— Така ли? И кога стана това?

— Мисля, че тази нощ. Всичките тези динки, после твоят приятел, Сайд-Уиндър… — Келсо вдигна рамене.

Стив се засмя и поклати глава.

— Тя да не мисли, че сме направили всичко самички? Откъде, по дяволите, мисли, че взехме експлозива и гранатите?

— Е, не е чак толкова тъпа. Тя знаеше в какво се забърква. Само че… цялата тази подкрепа неочаквано я накара да се замисли какво я очаква у дома. Нека не се заблуждаваме. Това е голяма работа… нали? И тя я плаши.

Стив въздъхна и каза:

— Поеми румпела.

Джоди дойде при него на носа. Погледнаха се в очите за момент, после тя загледа право пред себе си.

— Келсо ми каза, че няма да се върнеш.

Тя не отговори.

— Какво има… не ми ли вярваш?

Отново никакъв отговор.

— Хайде, Джоди. Бях откровен с теб. Бъди и ти откровена.

Секундите отминаваха. Накрая тя го погледна в очите. Дръзко.

— Дейв каза ли ти, че и той не иска да се върне?

Двамата се обърнаха към Келсо. Той разчете изражението на Стив и разпери извинително ръце. Стив посрещна новината с кимване и отмести поглед, както беше направила Джоди, над носа, в разпенената следа от лодката на Сайд-Уиндър. Зачуди се как ли „мексиканецът“ се разбира с Кадилак и Клиъруотър. И дали разбира, че те знаят, че не е истински мют. Замисли се и за Мистър Сноу. И как Мистър Сноу го беше научил да мисли… наистина да мисли за света и за собствената си роля в голямата схема на нещата.

Каква каша! Толкова много обещания на толкова много хора. По който и път да тръгнеше, някой щеше да бъде измамен. Пред очите му се появи Роз, сестра му. Той прогони всичко друго от ума си и се съсредоточи в усилие да установи контакт с нея. Въпреки бариерите, които беше издигнал, гласът й понякога си намираше път до него. Като на совалката в Гранд Сентрал, когато той беше под охрана, и после на съда, на който се решаваше животът му.

„Хайде, мозък! ОПИТАЙ! Ако не беше заради Роз, двамата с теб нямаше да сме в тази каша!“

Приятен хлад изпълни черепа му, когато двамата с Роз сляха умовете си. Стив се почувства безтегловен, безформен. Беше като сливане на духове. Неговият и нейният. Той беше едновременно и наблюдател, и участник. Никога контактът не беше бил толкова силен. Гласът й шепнеше директно в мозъка му. Не беше изговорена нито една дума, но като слушаше, той разбра какво трябва да прави. Дълбоко, успокояващо спокойствие измести болката му.

Той се сепна — Джоди разтърсваше рамото му.

— Какво ти стана?

— Какво? О, нищо.

— Изплаши ме.

Стив направи гримаса.

— Просто обмислях нещата. Ще те изненадам ли, ако ти кажа, че и аз имам същото намерение?

Джоди го погледна недоверчиво.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не. Говоря съвсем сериозно. Къде смятате да отидете?

— В Уайоминг — каза предпазливо тя. — Ние, хм… искаме да се върнем при Малоун.

— Това е чудесно. Аз също тръгвам натам.

Джоди се върна при Келсо и му предаде новината.

Той направи знак на Стив да се присъедини към тях и попита:

— Как ще го направим?

— Ние сме петима, а те ще са трима. Няма да е много трудно.

— Можеш ли да помолиш твоята приятелка Клиъруотър да ни помогне?

Стив поклати глава.

— Мютската магия не може да се включва и изключва като кранче. Освен това е много рисковано. Видяхте какво се случи в Херън Пул. Самолетите едва не изскочиха от талигите. Не искаме да се изпокъсат всички жици в скайрайдърите, нали?

— Тогава какво си намислил?

Стив сложи ръка върху платнената торба с оръжията.