Майсторите на желязо

Тоширо коленичи и опря чело в пода, когато шамбеланът се сбогува официално с шогуна и мълчаливо напусна кабинета. Единственият шум беше от затварянето на плъзгащата се врата.

Останаха само петте безизразни лица на телохранителите. Неспособни да говорят или да разбират и дума бейсик, те бяха като част от мебелировката. С други думи — двамата с шогуна бяха самички.

Йоритомо направи знак на пратеника пак да седне.

Тоширо постави длани върху коленете си и изправи гръб. Денят можеше да завърши или добре, или зле. Той щеше да посрещне онова, което го очакваше, по същия спокоен начин.

Шогунът го изгледа продължително и замислено. В последвалата въздишка се долови нотка на съжаление.

— Разбирам защо си действал така. Ако бях на твое място… вероятно бих постъпил по същия начин. Но залогът е голям. Ти знаеш какви бяха моите цели, когато се отървах от боклука, който служеше тайно на Йеясу, и създадох нова група — с директен достъп до мен. Но ще ти кажа следното. Връзката, която съществува между шогуна и неговите пратеници, се основава на абсолютна вяра. Вие сте моите очи и уши. Но всеки прави грешки. Очите ни понякога не виждат така ясно, както трябва, но когато истинската природа на един обект стане очевидна, окото моментално коригира погрешната информация, която е изпратило в ума. По добре известни ти причини ти не направи това.

Тоширо наведе глава. Протестът беше безполезен.

— Сигурен съм, че можеш да оцениш трудното положение, в което ме постави това. Ако не мога да се уповавам на информацията, която очите и ушите изпращат на мозъка ми, аз не мога повече да се чувствам сигурен. Светът изведнъж става опасно място… пълно със странни звуци и промъкващи се сенки.

— Господарю, няма човек в тази страна, от когото да се страхувате. Моята лоялност и преданост на вашата личност и вашия дом остават непроменени. Аз следователно не мога да направя друго, освен да призная, че съм скрил истината от вас. Чрез моето невежество за методите на Плейнфолк аз допуснах да бъда излъган. А като не казах нищо, задълбочих първоначалната си грешка. В този смисъл аз съм двойно виновен. Станах жертва на фалшива гордост. — Тоширо се поколеба за момент, после добави: — Не исках да изглеждам глупав в очите ви.

— На един глупак може да се прости, но не и на човек, който не оправдава оказаното му доверие.

В този момент Тоширо разбра, че с него е свършено.

— Господарю, направих всичко по силите си, за да осигуря постигането на целите ви.

— Всичко и повече — отвърна Йоритомо. — Но скри от мен важна информация. Погледни на това от моя гледна точка. Отсега нататък никога не мога да съм сигурен, нали?

Тоширо гледаше в пода.

— От друга страна, има някой… чиято дума съм готов да приема напълно… който ти вярва абсолютно. Дори с цената на живота си.

Тоширо вдигна очи и погледна Йоритомо в очите.

— Моята сестра, госпожа Мишико… чийто неприятен мъж ти услужливо премахна. Всъщност мисля, че тази идея беше твоя.

Пратеникът гледаше шогуна спокойно. Поклоните нямаше да променят положението.

— Бях изненадан да науча, че няколко от хората на Йеясу са работили по този случай. И, изглежда, са пресекли пътя ти повече от веднъж…

Тоширо чакаше да получи следващия удар.

— Не знам доколко това е истина, но той твърди, че сестра ми е била твой главен информатор по отношение действията на съпруга си извън дома. В частност за неговите връзки с жената дълго куче. Или тревната маймуна, както изглежда.

Когато не последва никакъв отговор, Йоритомо продължи:

— Тя ми каза, че иска да се омъжи за теб. — Той повдигна вежди — може би с надежда да предизвика отговор.

Тоширо отново не каза нищо.

— Знам точно какво си мислиш и съм съгласен — каза Йоритомо. — Много прибързано от нейна страна. Но ти знаеш какви са жените. Моля… не ме разбирай погрешно. Ти произхождаш от добър род. Не е необходимо да изброявам качествата ти. От момента, в който ти се присъедини към групата на пратениците, те смятам за член на нашето семейство. И сега моята сестра иска да направи това официално.

— Го-господарю — изпелтечи Тоширо. — Аз… аз никога не съм се надявал, че…

Йоритомо му махна да замълчи.

— Скъпи ми приятелю, не мога да се сетя за никой друг, когото бих предпочел да имам за зет. Наистина е така. Аз мога да си затворя очите за това объркване с мютите. Но поради твоята гордост ти си извършил още по-голяма глупост. — Шогунът отвори един малък лакиран шкаф зад себе си, извади грижливо сгънат лист хартия и го хвърли на рогозката между тях.

— Ако не беше изпратил това писмо…

Тоширо го позна от начина, по който беше сгънато, и по водния знак на хартията. Беше писмото, написано до командира на южната област на владението на Се-Ико, с което той го информираше за местонахождението на лагера на ронините и как може да влезе. Писмото, за което беше платил на един дребен търговец, та да го пусне вместо него в Ари-дина.

Гърлото му се сви и той прошепна прегракнало:

— Аз убих също Нобуро Нака-Джима и двамата му другари.