Майсторите на желязо

Вж. свързаните с това статии: чинки3, динки4, джапи5, нипи6, сланти7, V-C, жълта заплаха.

Пролог

Кадилак подаде хавлията си на слугата, влезе в дълбоката каца и се потопи до брадата в изпускащата пара вода. От двете му страни стояха две голи женски „мъртвешки лица“ само с по една бяла превръзка на челата. Той им даде знак да започнат, затвори очи и отново се замисли за доброто си бъдеще. Макар че можеше да го чете във виждащите камъни, те не му бяха разкрили, че няколко месеца след напускане на Плейнфолк ще има всичко, за което е мечтал. Власт, отговорност, задача, достойна за неговите таланти, и — най-важното — престиж.

Животът му коренно се беше променил и той за първи път се чувстваше доволен. Топлината на водата нежно проникваше в тялото му. Със затворени очи срещу трепкащата жълта светлина на фенерите той имаше чувството, че плува безформен като дух, излят от Мо-Таун в утробата на неговата земна майка.

Остави мозъка си да блуждае…

Малко след като Стив Брикман беше излетял в сутрешното небе, преследван от няколко хайки от мечки, Кадилак започна строежа на втори стрелолист от частите, които племето беше скрило от облачния воин. Вече притежаваше уменията и знанието, които беше извлякъл от ума на Стив, и това се оказа относително проста задача. И удовлетворяваща — защото неговият стрелолист беше по-гладък и по-здрав от „Блу-Бърд“, построен от Стив, на който той се беше учил да лети.

Кадилак се усмихна, като си спомни какво старание беше положил да не научи всичко прекалено бързо. Брикман се беше върнал в тъмния свят на подземните хора, без да разбира, че му е дал ключа към скъпоценната съкровищница на информацията. С дадената му от Талисмана дарба той беше направил в ума си копие на всичко, което знаеше облачният воин; всеки факт, който беше усвоил, всичко научено още от раждането. Сега Кадилак владееше всички умения и знания, притежавани от Брикман.

Да… загубата на сърцето на Клиъруотър беше малка цена за тези дарове.

Самолетът се движеше от електрически мотор, свален от един скайхок, паднал при битката с желязната змия. Беше същият двигател, който Брикман беше сложил на „Блу-Бърд“ и след това го бе изхвърлил точно преди бягството си, защото не бе могъл да го пусне. Кадилак направи онова, което Стив не си беше направил труда да направи: разглоби го, провери всяка част, внимателно го сглоби и след това продължи да се занимава с него, докато двигателят не заработи идеално.

Сега, равен на Брикман във въздуха, той излетя от отвесната скала над селището и се плъзна без никакъв страх над ръба на скалата в празното пространство. Почувства как вятърът го прегръща, усети хладината му да вее в лицето му; когато се понесе нагоре в големи, плавни спирали като златните орли, които гнездяха на съседните планински върхове, изпита възторжено чувство на свобода.

Все по-високо и по-високо се издигаше той в небесния свят, изкачваше се и се гмуркаше между извисяващите се стени на каньоните. Отдалече те изглеждаха като изрязани от вятъра снежни преспи, но виещите се тераси и величествените планински върхове, които приканваха да бъдат изследвани, се стопяваха, когато се приближеше, разтваряха се в мек, безформен воал, който обгръщаше самолета му и поглъщаше слънцето — както сутрешните мъгли, които покриваха земята при Жълтеенето. Защото това беше царството на Небесните гласове; магически пейзаж, който съществуваше само в окото на мисълта — спокоен, внушаващ благоговение, величествен; надарен със същата мимолетна красота като дъгата — винаги извън контрола на смъртния човек.

Долу всичко изглеждаше съвсем малко. Обременителните проблеми на земята се свиваха до незначителни. Чувството на свобода беше всеобземащо. Той остана във въздуха цели два часа. Дори след приземяването беше толкова възбуден, че почти не усещаше краката си да докосват земята.

Мистър Сноу, с типичния за него дяволит начин, го остави няколко дни да се отдава на себеобожание, а след това го върна грубо към действителността, като му разказа за сделката, сключена с майсторите на желязо. Направи я да изглежда много проста: един комплектуван и неповреден стрелолист плюс един облачен воин в същото състояние в замяна на ново дълго мощно остро желязо. Пушки…

Кадилак го погледна слисано. Нямаха стрелолист. Останките от пуснатия от желязната змия самолет бяха разграбени до парче. И облачният воин отдавна си беше отишъл.

Мистър Сноу — седеше на другия край на рогозката за приказване — прочете мислите му и тъжно кимна.

— Да, така е. Значи оставаш ти.

Небесна майко! Кадилак потръпна. Никой мют не се беше върнал от огнените ями на Бет-Лем. Мистър Сноу отхвърли възраженията му. Що за неблагодарност! Така ли се отплащал той на Талисмана… който го беше направил летописец и прорицател, а сега и равен на всеки облачен воин? Тези дарове се давали, за да бъдат употребени в полза на Плейнфолк.

— Никога не забравяй онова, което ще ти кажа — рече му той и тържествено размаха пръст. — Няма такова нещо като безплатен обяд.

— Безплатен обяд?