Майсторите на желязо

Понеже Тоширо бе член на рода на Хазе-Гава, фамилните му имения бяха при обърнатите към морето северни граници. Само две владения бяха също толкова отдалечени — Фу-Джи и На-Шува, чиито земи лежаха на северозапад и североизток от Хазе-Гава. Отвъд тях бяха Фог Пийпъл8. Камакура, от друга страна, живееше на Арон-Гирен. Като близък приятел и учител по владеене на меча беше естествено той да предложи дома си на по-младия мъж, макар че на пратениците винаги се осигуряваше квартира в най-близкия дворец, където пристигнеха. Шогунът имаше четири други великолепни крепости на брега и многобройни резиденции из владенията на То-Йота. Тоширо благодари на Камакура за поканата и обеща при първа възможност да вечеря с него. За нещастие не можеше да прави никакви планове, докато не докладва на шогуна. Само тогава щеше да знае дали ще има време да сподели прекрасните удоволствия на семейния живот в дома на Камакура, преди да бъде изпратен да изпълни някоя нова задача. Междувременно помоли капитана да предаде искрените му поздрави на Йокио, съпругата си, и на петте й дъщери, чиято несравнима красота, себеотрицателна преданост и девствена скромност били чест за техните родители. И така нататък, и така нататък.

Камакура си тръгна. Честта му бе удовлетворена. Тъй като дружбата му с младия мъж бе отпреди издигането на Тоширо в длъжност на пратеник, той знаеше, че гостоприемството му не ще бъде изтълкувано като опит за подмазване. Въпреки това жена му непрекъснато му напомняше, че някоя от техните дъщери, всички с необходимите качества, ще е идеална партия за Тоширо. И със зет пратеник перспективите за брак на останалите момичета щяха да нараснат неимоверно. Тогава можеха да очакват поне една благородна издънка. Може би дори две.

Жени! Въпреки предполагаемото си подчинено положение рядко се намираше някоя, която да устои на съблазънта от социален успех. Добре беше да имат много домакинска работа: иначе се отдаваха на какви ли не тщеславни мечти. През годините в служба на шогуната Камакура беше видял достатъчно, за да знае, че ако не бъдат управлявани от силен и дисциплиниран ум, освободени от ежедневната еднообразна физическа работа или задълженията на военната служба, телата скоро създават основания за недоволство. Безделието водеше най-напред до разюздано търсене на удоволствие, след което, когато преситените апетити не можеха повече да бъдат задоволени и от най-необичайна перверзия, дамите от двореца се превръщаха в злобни клюкарки и интригантки. А след като разрушаха собственото си чувство за морални ценности, се заемаха да направят същото около себе си. Имаше привилегировани мъже, които спадаха към същата категория — и това беше довело до падането на много шогунати.

Аристокрацията, размишляваше Камакура, не беше онова, което беше призвана да бъде. Самурайската етика беше опората срещу умствената и физическа корупция и той беше благодарен, че новият шогун въплъщава всичко скъпо за него. За нещастие Йокио, неговата жена, която като млада конкубина беше задоволявала бащата на настоящия шогун, не споделяше това предубеждение към аристокрацията — макар че нейният господар в пристъп на великодушие я беше предложил на Камакура в замяна на оказани услуги. Йокио, тогава стройно момиче с безупречно гъвкаво тяло, беше отстъпила покорно, но като всички жени, беше намерила начини да изрази негодуванието си.

Това беше в началото. Връзката им се беше подобрила през последващите години, защото с времето той се беше оказал разумна партия, особено когато при встъпване в длъжност Йоритомо го беше издигнал в ранг на капитан на охраната и в същото време беше отстранил останалите сибарити от „двореца за удоволствие“ на баща си. Но бляскавият живот на вътрешния двор оставяше неизличим отпечатък. Камакура знаеше, че дълбоко в сърцето си Йокио бе мечтала да се омъжи за благородник, защото за дъщерята на семейство на преуспяващ търговец такъв брак не беше недостижим. Имаше времена, когато дори Камакура желаеше да се беше родил със сребърна лъжичка в устата. Но вече беше достатъчно стар и умен, за да знае, че младите наследници на богатство, власт и привилегии често откриват, че вместо сребърна лъжичка държат в ръка бокал с отрова.

Тоширо влезе в двореца, представи се на дворцовия управител Йеясу и научи, че вестта за пристигането му вече е стигнала до шогуна. Веднага след като се изкъпеше и преоблечеше, пратеникът трябваше да отиде при него в каменната градина.

Йеясу, висок кокалест мъж с набръчкано мъртвешко лице, се гордееше с това как изпълнява задълженията си. За Тоширо беше загадка как го постига. Йеясу, изглежда, никога не правеше нищо и Тоширо в много редки случаи го беше виждал в движение; всеки жест, също като говора му, беше бавен, обмислен и точен. Той излъчваше спокойствие — и заплаха също, — като паяк, увиснал в центъра на невидима мрежа от власт. Тоширо му благодари и излезе заднишком.