Малкаса Пойнт

— Аз съм се родил шест години по-късно, през 1909-та. Мисля, че съм това, което бихте нарекли изтърсак, тъй като. Родителите ми не искали да имат повече деца след трагичната гибел на Лорийн. О, как се държаха с мене! Като с кралска особа, но в очите им винаги се долавяше тъга. Къщата на Торн, през цялото време докато растях, стоеше пуста на края на града. Никой не смееше да се приближи до мястото. Говореше се, че е населена с духове. От време на време обаче, изчезваше по някой. И тогава, през 31-ва, се нанесе семейството на Маги Куч. Дойдоха от Сиатъл и се надсмиваха над предупрежденията за къщата. Но не минаха и две седмици, откакто се бяха преместили, когато съпругът и децата й бяха жестоко убити. Маги беше лошо одрана, но… тя ще ви разкаже за това, когато отидете на обиколката. Онова, което няма да спомене — нещо, което може би не знае — е, че през нощта след погребението баща ми взе уинчестъра и отиде да убие животното.

Старецът отпи от бирата и бавно продължи своя разказ:

— Тогава беше на шейсет и две. Беше живял с чувството за вина повече от трийсет години и сподели с мен, че не може да мълчи повече. Тогава чух за първи път цялата история. Беше разбрал, че зад убийствата стои все още живият Бобо. Молех го да ме вземе със себе си, но той не искаше и да чуе за това. Настоя да остана у дома и да се грижа за мама. Като че ли е знаел, ме никога няма да се върне. Така и стана. А беше добър стрелец! Предполагам, че Бобо се е промъкнал зад него и се е хвърлил върху гърба му.

Капитан Франк махаше във въздуха. Пръстите му бяха извити като животински нокти. Събори халбата и удара й в масата сепна Тайлър. Бирата опръска Ейб и се разля, образувайки пяна по дървения плот.

— Съжа… — старецът тръсна глава, мърморейки, и избърса с длан разлятото. — Съжалявам… Не трябваше… О, по дяволите!

Сервитьорката изтича с кърпа в ръка.

— Имаме малко премеждие, така ли? — попита тя, бършейки масата.

— Нищо сериозно — каза Ейб.

— Ако Франк ви досажда…

— Не, моля Ви.

— Трябваше да ви предупредя — каза тя, хвърляйки навъсен поглед към стареца. — Обзалагам се, че ви разправя историята с Бобо. Ще ви проглуши ушите, щом си е смукнал малко. Някои хора стават и си отиват, нали, капитане?

Той се загледа в ризата си.

— Историята трябва да се разказва — промърмори той.

— Разваля репутацията на заведението.

Много интересен разказ! — възкликна Нора.

— Не вярвайте нито дума — каза сервитьорката. — Хайде, Франк! Защо не се върнеш на бара и оставиш тези симпатични хора на мира?

Хвана го за ръка и му помогна да се изправи.

— Изчакайте секунда — намеси се Ейб.

Вдигна едната кана и напълни халбата на стареца догоре.

— Благодаря ти, приятелю. Едно нещо искам да ви съобщя — погледна в очите всеки по отделно. — Часовете на Звяра са преброени. Някоя нощ Капитан Франк ще го издебне в бърлогата му и ще го повали. Душите на мъртвите крещят и искат неговата смърт. Аз съм отмъстителят. Запомнете думите ми.

— Ще ти стискам палци — извика след него Джек.

— Господи! — възкликна Нора и завъртя очи.

Джек се усмихна и поклати глава.

— Старият хитрец й чакал твърде дълго. Скоро ще трябва да се промъква с количка.

— Никога няма да го направи — каза Ейб. — Човек, който говори така, не действа.

— Повярвахте ли му? — попита Тайлър. — Имам предвид за Звяра?

— Ейб не може да каже, че не му е повярвал — пошегува се Джек.

— Хей — обади се Нора, — трябва да съобщим на Гормън Харди за този тип. Може да ни изкаже благодарност в книгата. „С благодарност към Нора Брансън, Тайлър Моран, Джек Уайът и Ейб Клантън, с чиято ценна помощ стигнах до истинската история за Звяра Бобо.“ Представяте ли си колко страхотно би било?

— Това вече — каза Тайлър — би било прекалено вълнуващо.

11

Гормън Харди се събуди от силно блъскане по вратата, което го стресна. Седна в леглото и огледа тъмната стая, чудейки се кой може да бъде. След това си спомни.

Сигурно е Брайън, помисли си той. Но защо така яростно чука? Може да си е загубил ключа.

— Идвам! — извика Гормън.

Чукането продължаваше.

Пусна крака на пода. Запали нощната лампа и примижа срещу светлината.

— Идвам! — извика отново.

Чукането не преставаше.

Нещо се е случило, помисли той. Нещо по-сериозно от загубен хотелски ключ. Достатъчно сериозно, за да подплаши Брайън.

Когато се изправи, почувства, че паниката обзема и него самия.

За бога, какво е станало?

Беше гол. Облече атлазения халат, завърза го и отвори вратата.

Не беше Брайън.

На тъмната площадка стояха мъж и жена. Мъжът бе плешив. Изглеждаше на около четиридесет. Носеше синьо яке. Юмруците му бяха стиснати от двете страни на тялото. Виждаше го за първи път. Жената бе привлекателна блондинка и му изглеждаше позната. Носеше дънки, карирана риза и разтворено кожено яке. Приличаше на по-стара версия на Джанис. Гормън разбра, че я е виждал в „Керидж Хаус“, където изпълняваше задълженията на съдържателката.

Бяха родителите на Джанис.

Стана му лошо.

— Господин Харди? — попита мъжът с напрежение в гласа.

— Да.