Мариана

Остатъка от деня прекара върху стълбите на централния вход, вгледана в черния път. През целия ден по пътя не мина нито един пешеходец, не се показа нито един автомобил. Привечер по пътя се зададе кафеникавият родстер (открит двуместен автомобил — б.а.) на Джонатан. Струваше й се, че автомобилът е замрял неподвижно в далечината, после стана ясно, че той все пак се движи — бавно-бавно като малко охлювче. Обаче тя добре знаеше, че Джонатан винаги кара с много голяма скорост и това беше една от причините, поради която никога не сядаше в колата заедно с него.

Джонатан не се ядоса толкова много, колкото тя се опасяваше.

— Сама си си виновна, вечно се пъхаш дето не ти е мястото — рязко каза той. — Сега ще трябва да викаме майстор от града. Дявол да го вземе, ще се наложи да вечеряме и да гледаме всичките тези камъни! И без това по два пъти на ден ми се налага да минавам през тях.

С треперещ глас тя го попита защо тука е така пусто и няма никакви съседи.

— Ами че нали самата ти искаше да поживееш в глухо и усамотено място — отговори й той. — А колкото до това, че е изоставено, ти дори не би го забелязала, ако не беше изключила дърветата.

— Искам да те обезпокоя с още един въпрос, Джонатан — каза тя. — Второто лостче, което е поставено веднага след първото… Сега там свети надписът ДОМ. Този надпис е включен, пък аз дори не съм се докосвала до него. Мислиш ли…

— Трябва да погледна — каза той, стана от креслото и остави високата чаша за коктейл върху подноса така ядосано, че роботът, който го държеше, задрънча. — Платил съм с паричките си за истинска къща, а се оказва, че са ме измамили! Въобще от пръв поглед мога да различа кое е радиодом, но ония вероятно са ми пробутали нещо от друга планета или може би дори от някоя друга слънчева система. Ще бъде много мило, ако се окаже, че на мен и още на петдесетина други мултимегадоларови момчета са пробутали еднакви къщи, а ние като глупаци си живеем в тях и си мислим, че притежаваме уникални изделия…

— Но щом като къщата стои върху камък, това не означава ли…

— Това означава само, че този номер още по-лесно може да бъде направен, глупавичката ми. Приближиха до главния пулт за управление.

— Ето — каза тя и услужливо мушна пръст в скрития пулт…

…Като при това докосна лостчето ДОМ.

Около секунда нищо не се случи, след това бели ивици пробягаха по тавана, стените, мебелите и всичко това започна да се надува и да се пени като студена лава. После изчезна и те се оказаха върху каменна маса, голяма колкото три тенисни корта. Изчезна дори главният пулт за управление. На негово място остана само тънък лост, щръкнал от сивия камък, а на върха му като някакъв механичен плод се виждаше малкият блок с шестте лостчета. Само това и непоносимо ярката звезда, увиснала във въздуха там, където беше спалнята.

Мариана яростно натискаше лостчето ДОМ, но надписът вече беше изчезнал, показваше ИЗКЛ и не се поддаваше на никакви усилия от нейна страна.

Висящата в небето звезда полетя нанякъде като изстреляна ракета, но в изчезващата светлина Мариана успя да види изкривеното от ярост лице на Джонатан. Вдигнатите му ръце приличаха на лапи на животно с извадени нокти.

— Идиотка — разкрещя се той, надвесвайки се над нея.

— Не, Джонатан, не! — Тя се дръпна назад, но той продължи да се надвесва.

Тя несъзнателно се хвана за блока с лостчетата. Блокът беше прикрепен към тънка ос и остана в ръцете й. Видя, че сега свети лампичката на третото лостче и надписът беше ДЖОНАТАН. Щракна лостчето.

Пръстите на Джонатан успяха да се впият в голото й рамо, но веднага станаха меки, а след това се разтвориха във въздуха. Лицето му и сивият костюм закипяха, ярко преливайки се в призрачна светлина, после се стопиха и изчезнаха. Останалата, след него звезда беше много по-малка от онази, която остана след къщата, но пък беше по-близо. Звездата я ослепяваше. Отново отвори очи едва когато вече нищо не беше останало нито от нея, нито от Джонатан, само тъмно скачащо петно пред очите, нещо като черна топка за тенис.

Беше сама сред безкрайната плоска каменна равнина, под безоблачното звездно небе.

Край четвъртото лостче сега вече светеше надписът ЗВЕЗДИ.

Мариана съвсем измръзна, докато най-после се реши да изключи и тях. Нейният часовник, който работеше с изотопни батерии, показваше, че скоро ще съмне. Тя не искаше това да стане — бавното движение на звездите по небето беше последният символ на надеждата, на реда и реалността. Но вече не можеше да стои, без нищо да прави, а това беше единственото нещо, което можеше да направи.

Започна да гадае какъв надпис ще светне покрай петото лостче. СКАЛИ? ВЪЗДУХ? Или дори…?

Изключи звездите.

Млечният път, извит над главата й с цялото си великолепие, започна спазматично да се свива, звездите, от които беше съставен, се рояха като мухи. Скоро остана само една звезда — по-ярка от Сириус и Венера. След това се втурна от мястото си, избледня и изчезна в безкрайността.

Петото лостче беше изключено и до него светеше надписът ДОКТОР.