Мариана

Необясним ужас обхвана Мариана. Плашеше я дори само мисълта да се докосне до петото лостче. Тя внимателно сложи блока с лостчетата на скалата и се дръпна назад.

Но реши да не се отдалечава много в беззвездната тъма. Тя се отпусна върху скалата, сви се на кълбо и зачака зората. От време на време поглеждаше ту към часовника си, ту към слабото блещукане на надписи до лостчето на дванадесетина ярда от нея.

Струваше й се, че наоколо става все по-студено и по-студено.

Погледна часовника си. Слънцето трябваше да е изгряло преди два часа. Спомни си как в трети клас ги учеха, че Слънцето е също само една звезда.

Върна се при пулта и седна до него. Преодолявайки внезапно обхваналата я треска, натисна петото лостче.

Скалата под нея стана мека и ароматна, уви се около краката й и бавно се пребоядиса в бяло.

Седеше в болнично легло в малка светлосиня стая с тапети на бели линии. От стената се дочу приятен механичен глас.

— Вие по собствена воля прекъснахте терапевтичния сеанс с изпълнение на желанията. Ако сте осъзнали своето депресивно състояние и желаете да получите помощ, ще ви посети лекар. Ако не искате, можете да се върнете към терапията с изпълнение на желанията и да минете през целия сеанс до неговия логичен край.

Мариана наведе глава. В ръцете си все още държеше блока с лостчетата и до петото лостче все още светеше надписът ДОКТОР.

Стената каза:

— Преценявам вашето мълчание като съгласие да приемете помощ. Ей сега лекарят ще дойде при вас.

Необяснимият ужас, който обхвана Мариана, я накара да действува.

И тя изключи доктора.

Отново се оказа в беззвездната тъма. Камъните бяха станали още по-студени. Почувствува докосване на падащи върху нея ледени перушинки. Сняг.

Повдигна блока с лостчетата и с неизразимо облекчение видя, че до шестото, последното лостче, блещукат мъничките буквички: МАРИАНА.