Марс плюс

— Роджър — каза тя, — колонистите непрекъснато строят нови орбитални енергийни станции. Може и да ти отпуснат малко сок.

— Не става — отговори Торауей. Всяка станция бе на геостационарна орбита, висяща точно над определена точка от повърхността и излъчваше енергия към отделен колониален комплекс. — Не обичам да стоя затворен в някакъв си тунелен град, като индианец във форт на американската кавалерия.

— Какво значи това?

— Ами… Ти би казала, като евреин край царска хазна.

— Олеле!

— Не искам да бъда ограничаван.

— Трябва да се върнеш сред хората и да се погрижиш за презареждането. Да потърсиш правата си като първи гражданин на Марс.

— Не е толкова просто, Фетя… Това е старомоден термоядрен механизъм, работещ с деутерий и тритий. Строителите му извличали оригиналното гориво от земните океани, но тук това е невъзможно поради ограничените водни запаси. Заместващото гориво може да пристигне само от Земята, което означава, че някоя колония трябва да го изтъргува. В замяна те трябва да дадат нещо, от което колонистите се нуждаят. Статутът ми на „пръв гражданин“ просто не притежава достатъчно тежест. Освен това не познавам ситуацията на Земята. Както и на Марс, ако трябва да съм честен. Подозирам, че напрежението около земните териториални претенции доста затруднява мирната търговия, особено за такава стока като термоядреното гориво.

— Няма да разбереш, докато не попиташ.

— Но това е унижение — да молиш.

— Унижение? Значи все още изпитваш човешки емоции? След толкова време? — Щев изсумтя в главата му. — Откога не си бил под налягане и не си разговарял гласно с хора?

— Откакто умря Сюли… О, бях и на погребението на Дон Кейман, но стоях зад една скала, докато траеше церемонията.

— И сега само преглеждаш компютърната мрежа, когато ти хрумне, разбира се.

— Да, понякога я прослушвам.

— Е, слушай по-внимателно. Открий от какво се нуждаят колонистите и им помогни да го получат. Хората са благодарни.

— Не знам…

— Тя е права, Роджър!

Гласът дойде от лявата му страна. Той се обърна и видя очертанията на първата си жена — Дороти. Тя крачеше с лекота зад него по билото на една дюна. Вместо скафандър носеше къси шорти, черните й коси бяха разпуснати и леко се развяваха от слабия марсиански вятър. Това беше битмапно изображение, което понякога му се искаше да се разпадне по-бързо от останалите неща, записани в компютъра му.

— Наистина трябва да говориш с администраторите за този МХД генератор — сребристият й глас бе настойчив. — Времето за зареждане изтича… Остават само осемстотин трийсет и два марсиански дни! Направи нещо!

— Добре, Дори. Ще говоря с тях — съгласи се той само за да разкара образа й.

— Какво? — попита Щев.

— Казах, че ще помисля.

— Добре. Боже, опази ни.

Роджър кимна. След няколко крачки погледна отново наляво, но Дори я нямаше вече. Дори не бе оставила следи по оцветения в охра пясък.

Глава 1 И ще се спусне по фонтана, когато тя се появи

Тарсис Монтс, Космически фонтан, 7 юни 2043 г.

Сред блясъка на славата Деметра Кафлън се гмурна към Марс. Малката пътническа капсула се прикачи към космическия фонтан и започна да пада с ускорение 3,72 m/s2, равно на силата на марсианската гравитация. На този етап от осемчасовото й приземяване от геостационарна, или по-скоро ареостационарна1 орбита към повърхността на планетата, динамичните спирачки почти не я задържаха със своето магнитно сцепление.

Заради беглите си познания по физика, Кафлън не можеше да разбере технологията на фонтана. Някъде на екватора, на място наричано Тарсис Монтс, беше вкопан дълбоко под марсианската повърхност линеен ускорител. Той изстрелваше в небето серия метални обръчи, всеки с диаметър около метър и тежък почти килограм, които, движейки се с няколко десетки километра в секунда, създаваха огромна кинетична енергия. В най-високата точка на полета си, потокът от обръчи навлизаше в електромагнитен тороид2, който действаше като скрипец и го изкривяваше обратно с нарастваща, според гравитационното ускорение, скорост към повърхността. Оттам потокът навлизаше в друг тороид, който го прехвърляше обратно към акселератора. Така се получаваше примка от летящи обръчи. Системата приличаше на верига от халки, задържани едновременно от силите на инерцията и магнетизма.

Фонтанът се издигаше от кладенеца в Тарсис Монтс почти до стационарна орбита. След като беше пусната в експлоатация орбиталната станция, инженерите бяха изградили и прикрепили множество сглобяеми предпазители към неговия долен периметър като преграда срещу случайните ветрове на повърхността и същевременно изместваха по-високите сегменти на изток, за да компенсират кориолисовите сили3 на планетата.