Марс плюс

В началото за задвижването на потока беше необходима девет десети от енергията на системата. Летящите обръчи поемаха цял квадрилион вата електричество, достатъчно да захрани индустриалния сектор на средно голяма луна. То идваше от слънчевите ферми и ядрените централи, построени за целта на планетата. След като системата веднъж бе балансирана, тя се нуждаеше единствено от незначително количество електроенергия, за да поддържа стабилността на потока и структурите, които го крепяха над кладенеца. Едва тогава електрическите централи можаха да се съсредоточат към нуждите на местната икономика.

Фонтанът се нуждаеше от малко количество енергия, нужна да замести незначителния обем кинетична енергия, която товарните манипулатори излъчваха под формата на електричество. Те използваха това течение, за да прехвърлят товарите и пътническите капсули от и към междупланетните кораби, прелитащи над кулата във взаимопресичащи се орбити. Електричеството захранваше и товарния катапулт, който изстрелваше стоки и хора по външната обвивка на кулата между горната и долната станция.

Въпреки че при построяването й системата струваше милиарди Нови марки, сега тя спестяваше годишно толкова, а дори и повече от цената на ракетните двигатели и благодарение на нея се избягваха честите пиротехнически трагедии, свързани с използването на космическите совалки. Тъй като работеше изцяло с електричество, фонтанът беше тих, незамърсяващ и безопасен като тролей. На практика, тази система копираше намиращите се на Земята и управлявани от ООН фонтани: в Порто Сантана — Бразилия, Кисмею — Сомалия и Букитинги — Индонезия. Всички те, както и този в Тарсис Монтс, бяха разположени на екватора и използваха геостационарни транзитни точки, въпреки че технологията действаше на всички ширини и дължини. Например малкият фонтан Циолковски бе доста отдалечен от Лунния екватор.

Железният състав на летящите обръчи, които изграждаха марсианския фонтан, предизвикваше моментни силови потоци в металната структура на кулата — това се изразяваше в йонизацията по външната й повърхност. На фона на изпъстреното със звезди пространството, Деметра забеляза с периферното си зрение аура от синкава светлина. Но с приближаването повърхността на планетата и навлизането в марсианската атмосфера, мракът премина в оранжево-розово сияние, а светлосиният ореол се превърна в лилава патина върху калена стомана.

Цветовете на майка й.

След седем месеца микрогравитация в транспортния кораб, идващ от Земята, Деметра все още се намираше в безтегловност, плувайки по корем, с крака над нивото на главата, щастлива, че най-накрая свърши със задължителните тричасови физически упражнения, провеждани всеки ден по време на пътуването. Тя мразеше да бяга по пътеката с увесени на краката и ръцете тежести, въпреки че усилието бе стопило 13 паунда от теглото й.

Като изви врат и притисна брадичка до студеното стъкло, или какъвто и да бе прозрачният материал на илюминатора, тя се опита да погледне надолу, за да види основата на фонтана. Изглеждаше така, сякаш виолетовата светлина докосва земята в една широка калдера4 на плитък вулканичен конус. Деметра си помисли, че това е самият Олимпус Монт, но реши да провери предположението си с персоналното хроно, което постоянно бе свързано с локалната компютърна мрежа. Надяваше се, че транзитната капсула има антена, поставена кой знае къде, за удобство на пътниците и техните слуги.

— Хей, Сладуранке — прошепна Деметра към титановата издутина на гривната си. — Кой е този вулкан, към който гледам?

— Можеш ли да бъдеш по-подробна, Дем? — отзова се веднага изящният носов глас на приятелката й, който Деметра бе програмирала в микрофона на хроното.

— Спускаме се по фонтана към Марс. Наближаваме дъното. Точно под нас има един голям кратер и си помислих, че може да е Олимпус Монт, нали го знаеш? Изглежда шейсет или осемдесет километра в диаметър, с пепеляв конус, може би пет или шест пъти по-голям. Това някаква важна част от терена ли е?

— Моля, почакай — закъснението бе само няколко микросекунди, защото Сладураната продължи почти веднага. — За съжаление не мога да установя връзка с мрежата. Вероятно електромагнитните смущения, причинени от процесите в елеваторите, блокират радиосигналите ми. Но тъй като сме на Марс, мога да открия общи данни от историята и географията в паметта си. Искаш ли да ги чуеш?

— Давай!

— Олимпус Монтс, с диаметър шестстотин и височина двайсет и шест километра, най-големият вулкан в Слънчевата система, се намира на двайсет градуса северна ширина. Това би трябвало да е на почти 12 000 километра от настоящата ти позиция. Съмнително е, че можеш да забележиш дори южния щит на кратера му при сегашната височина. От друга страна, изстрелващата бобина на марсианския елеватор се намира на 112 градуса западна дължина и 0 градуса ширина в съседство с населения център, познат като Тарсис Монтс. Това е вторият по големина тунелен комплекс, построен засега от земните колонисти.

— Това вече го знам, Сладур.