Марс плюс

— Никога досега не ти е пречила цигарата ми.

— Пречеше ми. Просто не съм го споменавала.

— Добре — Кемал се бореше за предимство върху този хлъзгав риторичен наклон. — Сега не му е времето да започваш да се оплакваш.

— Ще се оплаквам, когато пожелая. Косата и дрехите ми винаги миришат на фасове. Всеки ден Гражданската Милиция идва да души наоколо и ме гледат с лоши очи. Храната ми има ужасен вкус.

— Твоята храна винаги има ужасен вкус.

— Свиня! Презряна турска свиня!

Караницата нямаше да е кратка. Трескавата й фаза приключи, когато Глория вдигна чинията с недоизядения хумус и я запрати към главата му. Ергун залегна и чу как се разбива в стената зад него.

— Ще трябва после да почистиш — сви рамене той.

— Теб ще очистя! — Жена му сграбчи един нож и го насочи към стомаха му. Разделяше ги само масата.

Беше с тъпо острие. Ергун го използваше, за да си маже бобения пастет. Не можеше да му причини сериозна рана. Не и в нейните ръце. Той се усмихна.

— Еейййеее! — изпищя тя.

От яд, реши Кемал.

Глория Чан направи финт около масата. После с едно гладко движение, хвана ножа с пръсти, изнесе ръка назад и го хвърли. Целеше се ниско. Ергун отново клекна, но острието попадна между рамото и гърдите му. Не успя да проникне много дълбоко, но ударът го изненада. Почувства студена влага по кожата си. Остатъците от мазния жълто-кафяв пастет по ножа със сигурност бяха изцапали ризата му и трябваше да я смени преди да тръгне на работа. Очите му се изпълниха с гняв. Той преобърна масата и се хвърли към жена си.

Глория се обърна и излетя през външната врата към обществения коридор. Крясъците й бяха оглушителни:

— Помощ! Убийство!

Точно каквото си бе наумил Кемал!

Ниво две, Тунел шест, 14 юни

След обяда Деметра се отправи към хотела, когато някъде на второто ниво силен вик привлече вниманието й.

— Помощ! Убийство!

Деметра все още кипеше от яд заради двуличното държане на Джори и не бе в състояние да мисли трезво. Знаеше, че е по-благоразумно да се отдалечи, но нещо в женския глас я привлече.

Тук коридорите бяха по-тесни, отколкото в останалите части на комплекса — белег, че това е жилищен квартал. Архитектурата беше раздвижена — обагрените в ярки цветове ниши бяха ориентирани под различен ъгъл, така че окото не бе потиснато от скучните, грозни скали. Деметра следваше пътя си от едно разширение към друго, търсейки източника на вика. От двете страни на коридора се отваряха врати и надничаха лица, като повечето бяха на азиатски преселници от Земята. Кафлън вече бе разбрала, че за марсианците личната неприкосновеност е свещена, но това не означаваше, че не се забавляват, когато им се предоставеше подобен случай. Деметра беше минала около петдесет крачки надолу по тунела, когато една млада жена изскочи иззад ъгъла, блъсна се в нея и двете се свлякоха на пода.

— Пусни ме — бореше се младата жена. От невероятно стилната й прическа, Деметра предположи, че е етническа китайка. — Той ще ме убие!

Деметра се освободи от жената и се повдигна на едно коляно, когато забеляза, че хората се събират, за да попречат на жената да избяга.

— Какво става?

— Кой е убит?

— Това не е ли Глория Чан?

— Помощ! Убийство! — отново изпищя китайката, пробивайки си път през тълпата.

Секунда по-късно се появи и причината за нейната истерия. Иззад същия ъгъл изскочи мъж в черни бричове и бяла риза с петна от кръв, от която стърчеше дръжката на забит в гърдите му нож. Тъмното, прорязано от черни четинести мустаци лице беше пурпурно от гняв.

— Спрете го!

— Той е турчин!

— Ще я убие!

— Убиец!

Преследвайки жена си, той подмина Деметра. Наизлезлите хора искаха да й помогнат, но видът на стърчащия нож ги възпираше. Един мъж падна и крещейки повлече след себе си друг. После някой удари съседа си и настана пълен хаос. Всички викаха на език, който нямаше нищо общо с английския.

Деметра бе все още на колене, притисната до стената на тунела и се опитваше да се опази от летящите юмруци и ритници. Тя повдигна гривната до устните си.

— Сладурче, извикай полицията или когото и да е.

— Не се безпокой.

Една лапа се протегна надолу и стисна ръката й. Гривната се изхлузи и полетя встрани. Сребристият проблясък бе последното, което Кафлън видя от хроното си. Тя се притисна към един ъгъл, сниши се между стената и пода и зачака нещата да се уталожат, за да може да изпълзи до изхода.

Деметра все още чакаше, когато коридорът се изпълни с газ. Даже с ръкавица, притисната до носа и устата, тя усети ефекта му за минута. След това не помнеше нищо.

Градски арест, 14 юни

Елън се намираше дълбоко в геологическия слой и си избираше път през пластове от разбита шиста, когато до нея стигна гласът на Ат.

— Викат те в затвора.

— Какво? Сега? — съзнанието й никога не напускаше инфопотока, просто един безтелесен глас разговаряше с друг. — Защо?

— Един посетител е прибран по време на обществени безредици. Дала е името ти за справка. Да отговоря ли, че си заета?

— Кой? Не, чакай да позная. Деметра Кафлън, нали?