Марс плюс

— Жената не е в състояние да докаже самоличността си. Изглежда е изгубила както картата си за идентичност, така и хроното си. Но Кафлън е името, което използва.

— Кажи им, че идвам веднага.

Ат направи пауза преди да отговори.

— Миз Сорбел, работата ви в департамента е много по-важна, отколкото грижата за една… повлекана.

— Откъде знаеш този термин? — учуди се гласно Елън. — Деметра е приятел. Сега ме изключи… и предай съобщението ми.

— Много добре — отвърна машината с явно неудоволствие.

Елън трябваше да се представи в ареста, за да идентифицира приятелката си. Когато пристигна в охраняваната зона, характерна с оцветените в сиво помещения, тя откри дузина палети, оставени в коридора. Във всеки имаше спящо тяло, покрито до брадичката с чаршаф. Някои от чаршафите бяха опръскани с кръв. Повечето лица бяха на китайци и централноазиатци. Това разтревожи Елън, защото обществото от тихоокеанския пояс бе едно от най-миролюбивите в Тарсис Монтс.

— Къде е земният посетител? — попита Сорбел първия милиционер, с който се сблъска.

— Натам — той посочи с глава надолу към тунела.

Елън мина покрай пет клетки, пълни с представители на смесените раси, отново с преобладаващото присъствие на китайци. Някои от затворниците я погледнаха, дори един-двама й се усмихнаха като видяха, че също е от тихоокеанския пояс. Но Деметра я нямаше. Едва от шестата клетка тя чу да я викат:

— Елън! Тук съм!

Английските черти на Деметра изпъкваха като шунка сред вегетарианска салата.

— Деметра, как попадна тук?

— Някакъв бунт. Просто се набутах в него, докато се бях замислила за нещо.

Елън почувства, че това не е цялата истина.

— Ще видя дали мога да те измъкна.

Сорбел се върна и намери милиционера. Тя предложи своя чип за потвърждение и освободи Деметра от ареста. Все пак, преди да я пуснат да си върви, мъжът подробно осведоми Елън за отговорностите й.

— Трябва лично да те придружа в съда, ако има изслушване — обясни тя на Кафлън, докато вървяха по обществените коридори.

— Ще ме извикат за свидетел?

— Не, като обвиняем. В случай като този, презумпцията е, че си напуснала зоната си и си дала повод на някой да те обиди.

Деметра пое въздух:

— Но… аз се опитвах да помогна! Тази жена крещеше в ужас, затова отидох да помогна.

— И подпали расов инцидент.

— Не, това го направи мъжът с мустаците. И с ножа. Казаха, че е турчин.

— Ти видя ли го?

— Мина точно до мен, достатъчно близо, за да го докосна. Искаше да убие жената.

— Да я убие с нож?

— Не, ножът стърчеше от него. Тук. — Деметра посочи с пръст собствената си гръд.

— Звучи като семейна разправия. Тогава едва ли ще има съд или разследване. Не и ако достатъчно хора разкажат същата история.

— Често ли се случват подобни неща? — попита Деметра.

— Ами… по-често, отколкото бихме искали. Хората стават нервни, когато живеят толкова близо един до друг и то под земята. Темпераментите се възпламеняват лесно.

— Какво ще стане с мъжа и жената?

— Ще бъдат съдени и всеки ще носи ограничителна гривна за известно време.

— Ограничителна…

— Няма ли ги на Земята? По този начин мрежата проследява местонахождението ти по всяко време. Можеш да отиваш само до работното си място, а оттам — право вкъщи. Ако се отклониш, ще последва въоръжена намеса от Гражданската милиция.

— Страхотно. Колко дълго трае това лечение?

— Няколко седмици. Достатъчно са, за да предизвикат промяна в поведението ти. Ако приемаш наркотици или алкохол за подтикващ фактор, те ще бъдат забранени по време на ограничителния период.

— Как постигате това? — усмихна се Деметра. — Предупреждението?

— Освен гривната, хирургически се вкарват антитела. Ако си вземеш питие или се опиташ да си инжектираш нещо, ще се почувстваш така, сякаш умираш. Със сигурност ще повръщаш достатъчно, че наистина да умреш, въпреки че жизнените ти функции се наблюдават с ограничителя. Всъщност никой не е умрял по време на терапията — поне през последните десетина години.

— Вашите хора знаят това-онова за контролиране на тълпите.

— Наложи ни се — сви рамене Елън. — Помисли си какво ще се случи, ако един бунт се разпространи до повърхностното ниво и някой отвори вратата. Това не ти е дружелюбният климат на Тексас.

— Разбирам — съгласи се нещастно Деметра. — Марс няма нищо общо с Тексас.

Златен Лотос, 14 юни

Деметра тъгуваше за Сладурчето, въпреки че титановата гривна беше просто една машина. Липсваше й ритуалът с поставянето й под стъклената чаша, когато си лягаше. По този начин си представяше, че някой се интересува от нея. Сега трябваше да изпрати доклад до Грегор Вайс, сама в нощта, само тя и тъпият терминал. Това нямаше да бъде весел доклад.

„Изгърмях, Грег. С подробности или накратко, това е.“

Деметра се облегна назад върху възглавниците, обърната към микрофона. Макар че в тази малка стая какво значение имаха посоките?