Марс плюс

— Не съм сигурен какви чувства изпитваш — каза й Митсуно. — Очевидно е, че се страхуваш от машините заради това, което са ти причинили. Дори не се събличаш пред тях, а това предполага дълбоко вкоренен страх. В същото време не изглежда, че се замисляш много. По твоите собствени думи те са „просто машини“. Сякаш това обяснява всичко. Объркваш ме, Деметра.

— Много просто — тя успокояващо пое дъх. — Предпочитам да не мисля за тях. По-скоро ще се занимавам с хора. Или с неодушевени обекти като химикалки, хартия, ножове или вилици. За мен мрежата и братовчедите й са средното положение — не са хора, но не са и неодушевени. Не знам как да се отнасям с тях.

— Да разчитам ли, че ще запазиш нашата тайна?

— Разбира се! Имам предвид, какво има за издаване?

Лоул вече се мръщеше.

— Да се приписват мотиви на мрежата е най-новата игра на думи в наши дни — побърза да каже Деметра. — Като сложим черта на всичко, тя е просто една система, нали? Наистина много голяма, много бърза и толкова ужасно сложна, че понякога подхвърля очебийно случайни резултати. След известно време на човек може да му се стори, че тя е… добре де, жива. Както е времето на Земята. Всичко, което изглежда, че се движи по собствено желание и което има възможност да те удари когато поиска, веднага се превръща в магнит за човешкото любопитство. Дай на хората достатъчно време и недостатъчно разбиране и те ще те боготворят.

— Следователно ти не вярваш — каза Лоул простичко.

— Напълно съм сигурна — усмихна му се тя.

— А ако ти кажа, че тази автономна мрежа, представляваща свързаните системи на Марс и Земята, подхвърля нещо повече от случайни цифри?

Деметра остана със застинала усмивка. Митсуно забеляза изражението й и кимна.

— Не ми се иска да вярвам, но е истина. Доказателствата са навсякъде, събрани са в Лета, и ако разполагаме с цялата нощ и повечето от утрешния ден, компютърът може да ти го докаже. Но на кратко, ние открихме небалансираности из цялата система. Има дебити за консумирана енергия и захранване, които не са вписани никъде, в никаква сметка. Съгледвачите ни казват, че мрежата е замислила нещо, но все още не е изплувал моделът.

— О. К., ще се обзалагаме. Какво мислиш, че се случва?

— Мрежата се приготвя за атака срещу човечеството.

Деметра запази спокойно изражение.

— Дай ми пример.

— Три корабни товара от индустриални експлозиви — инертни, изключително компактни, с детонатори — са били поръчани за Марс, привидно за мините. Доколкото можахме да проследим товарните разписки и корпусните номера, те никога не са пристигали. По дяволите, те дори не са напускали ниската земна орбита! Когато разпитваш мрежата за тях, тя отрича самото съществуване на транспортите — и така чак до построяването им в орбита и цената на останалите товари, които знаем, че са пътували с тях. Още една случайна цифра?

— Добре, мрежата е направила грешка и се е опитала да я прикрие — каза Деметра. — Може да е вирус?

— После идва новият енергиен сателит, онзи, строящ се над областта Маринерис. Елън те помоли да го провериш, нали?

— Аз… ъъ… — Кафлън спря да помисли. — Аз взех В/Р към енергийната станция. Помислих, че ще включва преминаване през тази конструкция и ще се прикрепя към мониторната схема на строежа. Но явно сигналите някъде са се пресекли и видях нещо друго.

— Не е ли смешно, а?

— Какво се опитваш да кажеш?

— Машините изграждат тази станция привидно по договор със Северна Зеландия. Никой от тяхната агенция не е ходил да инспектира работата, дори с В/Р. Никой не е сигурен за мощността й.

— Но аз я знам — избухна Деметра.

— Нима?… И каква е тя?

— Три пъти по-голяма от проектираната консумация на строежите в Каньонланд. Знам само пропорцията, не и числата.

— Откъде знаеш?

— Сун Ил Сук ми каза.

— Добре, ще го намеря за минута… Така че енергийната станция е загадка. Въпреки че с помощта на телескопично увеличение от повърхността на планетата — тези неща работят с чиста оптика, нямат електронни подобрения на изображенията — откриваме някои странни неща във формата й. Виждаме неща, напомнящи оръдейни кули, може би въоръжени. Кой знае какво се случва вътре.

— Ти мислиш, че трите корабни товара от силни експлозиви са част от общата конструкция? Че те правят оръжие, което буквално виси над главите ни?

— В момента не знам какво да мисля. Знам само, че когато се опитваме да комуникираме с мрежата — твоята проста, подхвърляща случайни числа градинарска машинка, — получаваме увъртане вместо отговори. И моделът на лъжите изглежда доста отчаян.

— Хм… — Деметра стоеше и гледаше към изключения кибер. Изглеждаше доста грозен. Бе направен от изкривен метал и извити жици. Нямаше нищо от компактността и сферичната елегантност на Сладурчето.

— Какво знаеш за приятеля Сун? — попита накрая тя.

— Затова исках да те претърся. Още от момента на пристигането си, Сун Ил Сук беше малка работлива пчеличка, която бръмчеше навсякъде из Тарсис Монтс. И задаваше въпроси като…

— Знам — завъртя очи Деметра.