Марс плюс

— Показа силен интерес към Елън и мен. Пускаше намеци, задаваше подвеждащи въпроси. Мисля, че се опитваше да получи покана за това място.

— Но вие не сте го водили?

— Не. По време на карантинните прегледи д-р Лий откри в черепа му имплант. Сун каза, че той поддържа хормоните за контрол на диетата му. Но ултравълновите проверки на д-р Лий показаха, че е самозахранващо се устройство с множество схеми в него. Много повече, отколкото са нужни за една хормонна помпа. Мислим, че е предназначено за други цели.

— Като?

— Наблюдение и записване на всичко, което Сун чуе или види. След това докладва обратно на контролиращото устройство, свързано с мрежата на Марс или някъде на Земята. Не че има някакво значение — Митсуно вдигна рамене, — разликата е във времето за обработка на сигналите.

— Не може да бъде.

— Мислех си, че и ти може да имаш интелигентна протеза. Но си чиста.

— Благодаря.

Митсуно я поведе обратно през ниския тунел в първата стая, където можеха да седнат в удобните кресла.

— И какво означава всичко това? — попита тя.

— Бих искал да ти дам точен отговор, но всичко, с което разполагаме, са предположения. Не сме сигурни дори, че наистина нещо не е в ред с компютрите ни. Но тази… мм… липса на сигурност ни тревожи.

— Това е като стария спор за разумността на делфините — каза Деметра. — Никой никога не ги е виждал да нападат човешко същество. Едни твърдят, че са враждебно настроени към хората и крият своите атаки. Други — че са приятели на човека, защото усещат интелект, подобен на техния, въпреки китоловството и другите хищнически действия на хората. И двете твърдения водят до доказване на тяхната разумност. По същия начин мрежата или извежда систематични грешки, или действа тайно, криейки намеренията си.

— Великолепен аргумент — отбеляза Лоул.

— Аха, но относно мрежата и двете предположения са знак за лоши намерения спрямо хората.

— Обмисляли сме едновременното изключване на всички компютри. Разбира се, това би било много трудно, понеже мрежата контролира запасите ни от въздух и вода. На практика, целият баланс на околната ни среда в тунелния комплекс е под киберконтрол.

— Без да смятаме социалната динамика — отбеляза Деметра. Имаше предвид системата за електронно наблюдение, газовите сензори, хранителните добавки и ограничителните гривни, които задържаха населението на Тарсис Монтс под точката на кипене. — Разбира се — продължи тя, — ако се опитате да изключите машината и не успеете, може да предизвикате всичко онова, от което се боите.

— Точно така — кимна той. — Възмездие. Затова те помолих, като приятел, като някой, който го е грижа какво може да се случи с Елън и мен и с всички тези хора, с които си се срещнала, да не казваш нищо, което си видяла или чула тук.

— Няма.

— Дори и между нас, ако не е в границите на тази стая.

— Казах, няма.

— Не се боим, че мрежата може да изпрати Гражданската Милиция да ни обгради. Но когато сме готови за действие, трябва да хванем машините напълно беззащитни. Трябва да успеем с първия опит.

— Знам — кимна Деметра. — Те са бързи като наносекундите.

— И никога няма да ни предоставят втори шанс.

Глава 15 Имам тайна

Възвишенията Тарсис, 18 юни

Роджър никога не спеше, поне не като останалите хора, които се свиваха в топлото гнездо от ленени чаршафи и одеяла, или найлонови спални чували с пълнеж от фибровлакна. Механичните части от тялото му не се нуждаеха от почивка, а мозъкът, поддържан от компютъризирания му сензориум, функционираше с върхова ефективност денонощно. Но на определени периоди, частите плът от неговия мозък се изморяваха. Отровата на умората се надигаше в клетките му и трябваше да се изчисти.

Намерението на неговите създатели беше Торауей да продължава да работи, инструктиран от компютъра в гърбицата му, докато мозъкът му се намира в забавен режим. Тогава краката му се носеха по пясъка, пръстите си вършеха работата, а светът течеше през фасетъчните му очи извън обсега на неговите собствени синапси. Ако нещо привлечеше витаещото му съзнание, то изчезваше преди Роджър да успее да реагира. На практика той спеше, докато тялото му работеше.

Периодите за мозъчна почивка не се определяха от това дали е ден или нощ. Понякога на небето изгряваха звезди и Роджър, както и мнозинството от неадаптираните хора от тази страна на планетата, също почиваше. Тази нощ беше такава.