Матю Райли Турнирът

Сърцевината на града се беше сгушила на рязко изразен полуостров, който се врязваше на изток в Мраморно море, в което се вливаше Босфорът, и бе защитена от висока осемдесет стъпки крепостна стена, построена от римския император Теодосий преди хиляда години.

Могъщата стена - приличаше на една, но всъщност се състоеше от две стени — минаваше от север на юг и отрязваше полуострова от основната суша. В двата си края огромната преграда достигаше чак до самата вода. Имаше няколко укрепени порти, разположени на равни интервали по дължината й; главната беше огромен портал, известен като Златната порта, макар че дебелите й яки врати бяха обковани в бронз (първоначалният златен обков беше отдавна изгубен през вековете).

В далечината, скрита от характерната за източните земи омара, успях да различа грамадата на някаква сграда, в сравнение с която стената на Теодосий изглеждаше жалка; тя имаше колосален купол и изящно минаре, което се издигаше високо в небето. Несъмнено това бе най-голямата постройка в града.

Оставихме гвардейците при Златната порта - на чужди войници бе забранено да стъпват в града. Щом влязохме, като видни гости получихме ескорт от облечените в алени роби гвардейци от двореца на султана.

Но градските стражи се заковаха на място, когато видяха Примроуз Понсонби.

Разтревожени, че тя може да донесе чума в града, те категорично отказаха да я пуснат вътре. Никакви увещания и аргументи не бяха в състояние да променят решението им. Накрая господин Аскам реши, че госпожа Понсонби ще остане с нашите войници в един хан в едно паянтово пазарско село, долепено до външната страна на огромната порта. Изцяло преданият й съпруг, явно силно смутен, щеше да остане с нея до възстановяването й.

Въпреки силната си треска госпожа Понсонби намери сили да попита господин Аскам:

— Но кой ще наглежда госпожица Елизабет?

- Аз - отвърна господин Аскам.

Наложи се да се извърна, за да не може никой от тях да види усмивката, цъфнала неканена на лицето ми.

Учителят ми щеше да бъде мой придружител зад стените на Византион.

2

ПЕШКА

В шаха цариците, конете, топовете и офицерите могат да правят силни помитащи ходове, докато скромната пешка не може.

Причината за това е, че пешката представлява обикновения пехотинец. Без кон или някакъв друг източник на сила той може да се движи само едно квадратче напред (с изключение на първия си ход), при това само напред или по диагонал. Дори безсилният цар може да се движи назад.

Пешките са слаби. Малки са. Често биват жертвани просто с тактически цели.

Но ние ги обичаме. Обичаме хладнокръвното им упорство пред противниковата атака, скромните им цели в живота и непоколебимата им вярност към техния цар.

Не е ли странно колко често в последните етапи на играта царят се оказва изоставен от царицата си, от офицерите си, от туровете си и от конницата си, за да бъде защитаван само от няколко верни пешки?

Забравени, подценявани и редовно жертвани в преследване на стратегии, за които може дори да не подозират, пешките незнайно как винаги успяват да издържат до края.

- Тел Джаксън, „ Шахът през Средните векове' 1992.

Един ден станах свидетел как тя [Елизабет] отговаря едновременно на трима посланици, императорския, френския и шведския, на три езика, на италиански на единия, на френски на другия и на латински на третия - с лекота, без колебание, ясно и без ни най-малко да се смути.

- Роджър Аскам

1

Във Визонтион

Минахме през Константинопол във великолепни позлатени карети, специално запазени за гостуващите играчи и придружителите им.

Трябва да призная, че докато пътувахме през континента, съгреших, проявявайки суетност и гордост - въпреки коментара на учителя ми за естествените предразсъдъци на всички народи смятах, че мога с чиста съвест да кажа, че Англия превъзхожда другите европейски страни както по сложност, така и по културна изтънченост. Но докато минавахме през Златната порта и поехме по улиците на Константинопол във великолепните си карети. не можех с чиста съвест да стигна до същото заключение относно родината си, когато я сравнявах с османската столица.

Казано накратко, в сравнение с Византион най-ве-ликият град на Англия, моят любим Лондон, приличаше на някакво влашко селце.

Величествени булеварди минаваха покрай оживени пазари и блестящи мраморни сгради. Акведукти с безброй арки пресичаха долини и донасяха вода на милионното население, баните, по които още имаше запазени римски стенописи, се отваряха към площади с фонтани. Минахме покрай няколко търговски пристанища по южната страна на полуострова - бяха пълни с кораби, които товареха и разтоварваха стоки.

Хората сновяха по калдъръмени улици, търгуваха, крещяха, разговаряха, пушеха. Деца си играеха в алеи-

те; мъже вървяха в широки роби, явно невъоръжени. Повечето жени обаче носеха наметала, които покриваха напълно телата им, в това число и лицата. Те гледаха на света през плетени мрежи и вървяха със смирено сведени глави на няколко крачки зад съпрузите си.