Матю Райли Турнирът

Видях факли — три, все още малки в далечината, но ставаха все по-големи.

Децата се пръснаха зад колоните и в купчините боклуци. Двете със Зубайда също се скрихме зад арката, през която бяхме влезли, и надникнахме да видим какво ще стане.

Единствено Омар остана да посрещне тримата мъже, които се появиха от мрака с високо вдигнати факли.

Бяха свещеници.

Млади свещеници, които бях видяла в покоите на кардинал Кардоза по-предишната нощ.

- Поздрави, младежо - каза първият на гръцки. -Мир тебе. Как си тази чудесна вечер? — Говореше с жизнерадостен глас, който не съответстваше на мрачната обстановка.

— Говори направо, свещенико - отвърна Омар.

— Ясно, добре. Донесохме ви храна - при тези думи един от другите разгърна кърпа, в която имаше прясно опечен телешки бут и картофи, - в замяна на присъствието ви на събирането, което провеждаме тази нощ.

Погледът на Омар не се откъсваше от бута.

Видях как другите деца подават глави от скривалищата си, привлечени от миризмата на топла храна.

— Колко? - попита Омар.

— Три момчета и едно момиче - каза свещеникът, сякаш се пазареше на някаква сергия на улицата.

Омар се обърна и заговори грубо на турски към мрака.

— Какво казва? - попитах Зубайда шепнешком.

— Попита чий ред е този път - отвърна тя.

Накрая от сенките излязоха четири деца - три момчета и едно момиче. Свещеникът понечи да ги поведе.

— Не! - каза Омар. - Първо ще се нахраним. После ще получите онова, което желаете. Така стават нещата.

Храната беше предадена и за моя изненада Омар даде първите хапки на четирите деца. които бяха пристъпили напред. След като ядоха, те тръгнаха с тримата свещеници. Едва тогава Омар и останалите, сред които и Пиетро, се нахвърлиха върху останалата храна.

Изпитах дълбока мъка, докато гледах това. Отново виждах търговия с човешки тела, с храна за гладуващите в замяна на услуги за нуждаещите се от тях.

Двете със Зубайда побързахме да се ометем и след известно забързано лутане се върнахме при входа в градината с розите. Щом излязохме горе, се разделихме и тръгнахме към стаите си, радостни, че се връщаме в познатия ни свят, света на слънцето, въздуха и светлината, свят, който въпреки всички лоши неща в него си оставаше по-безопасен и поносим от онзи, в който бях надзърнала току-що.

Авижение в нощта

След като се сбогувах със Зубайда, забързах обратно към покоите ни. Исках да споделя с господин Аскам новата си теория.

Но когато стигнах в коридора, водещ към стаите ни, забавих крачка и продължих по-предпазливо - макар Елси да беше свикнала да се промъква в леглото си, без да буди никого, аз не бях и не исках да будя когото и да било в съседните стаи и да издам среднощните си приключения.

Но когато наближих вратата на покоите ни, тя внезапно се отвори и аз се шмугнах зад някаква завеса.

По коридора се чуха забързани стъпки. Рискувах да надникна и видях учителя, с дългото си кожено палто и с шапката си, да крачи забързано. Мина покрай скривалището ми, без да ме забележи.

Къде отиваше - при това сам - посред нощ?

Отговорът, разбира се, бе очевиден. Единствено нещо свързано с разследването бе в състояние да го накара да излезе толкова късно.

Макар ужасно да ми се искаше да легна и да заспя, се разтревожих за него. Вече петима души, свързани с разследването, бяха намерили смъртта си - кардинал Фарнезе, готвачът и жена му, Максимилиан от Виена и девственицата „подарък" Хелена. Не исках учителят ми, тръгнал сам навън, да бъде шестата жертва.

И затова го последвах.

Целта на учителя ми бе не друга, а менажерията на султана.

Стигането дотам включваше минаване през три охранявани порти, като на всяка от тях лъжех стражите, че съм с господаря си (никога друг път не го бях наричала така, защото не ми беше никакъв господар, а просто учител) и съм изостанала. Отегчени или безразлични, стражите ме пускаха.

Спуснах се по обширния затревен склон, водещ към менажерията. Ръмеше. Клони без листа се простираха над мен като хищни нокти в мрака. И изведнъж от дъждовната пелена изникна високата тухлена стена на менажерията. Видях как тъмната фигура на учителя ми минава през главната порта.

Можех да приема единствено, че има среща с някого - дискретна, под прикритието на нощта - във връзка с разследването. Втурнах се към портата и се промъкнах през нея.

Менажерията на султана беше различно място след мръкване. Чух шумоленето на дребни създания, движещи се по клоните в клетката на маймуните, дълбокото дишане на спящата мечка, сумтенето на вървящия напред-назад тигър. Слоновете пък тропаха с крака и ревяха тревожно, сякаш нещо ги тормозеше.

Лекият дъжд беше направил плочите на пътеката доста хлъзгави и вървях колебливо, като търсех господин Аскам.

Декоративните дървета и пръстенът от храсти около централната клетка на мечката се оказаха крайно неприятна пречка да виждам цялото място. Всичко тънеше в сенки и зад завесата на ръмящия дъжд...

Писъкът на ръждясали панти раздра въздуха, последван от трясъка на затваряща се тежка метална врата и щракането на ключалка. След това от другата страна на стената се чуха забързани стъпки.