Мистерията на изчезналия амулет

Внушителната и живописна книжарница бе като мой дом, независимо дали го исках, или не. И въпреки разточителното обзавеждане, безценните килими и прекрасния подбор на безброй първокласни материали за четене, не ми харесваше. Дори и най-удобната клетка все пак си остава клетка.

Когато пристъпих напред, той ме изгледа пронизващо, огледа шинираните ми ръка и пръсти, шевовете на устната ми и избледняващите виолетови и жълти натъртвания, които започваха около дясното ми око и стигаха чак до челюстта ми. Вдигна вежда, но не направи коментар.

Времето беше ужасно. Аз стоях до рамката на отворената врата и бях твърде близо до него. Валеше от дни – неумолим, тягостен потоп. Носените от вятъра капки ме пробождаха дори под заслона на подпрения на колони свод над главния вход на книжарницата. В единайсет часа в неделя сутрин бе толкова облачно и мрачно, че уличните лампи все още светеха. Въпреки мътния им жълтеникав блясък, едва виждах очертанията на магазините по отсрещната страна на улицата през гъстата мъгла.

Отстъпих и пуснах инспектора да влезе. Пориви леден въздух нахлуха по петите му.

Затворих вратата и се върнах в зоната за четене към дивана, разположен близо до огъня, където бях прекарала утрото, увита в плетено одеяло и с книга в ръка. Спалнята ми беше на последния етаж, но когато книжарницата беше затворена през уикендите, слизах на първия, където имаше удобни кътчета за четене и емайлирани камини, и го превръщах в моя лична приемна. Вкусът ми към четивата бе станал малко ексцентричен напоследък. Бях наясно, че О’Дъфи ме изучава, затова незабелязано избутах някои от най-странните заглавия, които четях, под едно красиво старинно шкафче. „Дребният народ – приказка или факт?“ беше последван от „Вампири за глупаци“ и „Божествена сила – история на свещените реликви“.

– Ужасно време – отбеляза инспекторът, като пристъпи до камината и протегна ръце към меко съскащите пламъци.

Съгласих се може би с повече ентусиазъм при този безкраен потоп навън, който наистина ми се отразяваше зле. Още няколко такива дни и щях да започна да правя Ноев ковчег. Бях чувала, че в Ирландия вали много, но „постоянно“ беше доста повече от „много“ по моите сметки. Принудена от обстоятелствата да остана в тази страна и тъгуваща за дома си, бях турист по неволя. Направих грешката да проверя времето в Ашфорд. В Джорджия беше знойно. Синьо небе и трийсет и шест градуса – просто още един чудесен, напоен с цветове слънчев ден в дълбокия Юг. След няколко часа приятелките ми щяха да се отправят към някое от любимите ни езера, където щяха да поглъщат слънце, да оглеждат годни за срещи момчета и да прелистват последните модни списания.

В Дъблин беше десет градуса и толкова ужасно мокро, че човек оставаше с усещането, че е най-много пет.

Без слънце. Без годни за срещи момчета. А единствената ми модна грижа бе да се постарая дрехите ми да са достатъчно торбести, за да подслонят скритите под тях оръжия. Дори в относителната сигурност на книжарницата носех две фенерчета, чифт ножици и смъртоносно копие, дълго една стъпка, чийто връх бе увит със станиол. Освен това пръснах десетки фенерчета и различни предмети, които можеха да послужат като арсенал, из целия четириетажен магазин. Също така скрих няколко кръста и бутилки светена вода на различни места. Баронс щеше да ми се смее, ако знаеше.

Може би се чудите дали очаквам армия от ада.

Очаквам.

– Как ме намерихте? – попитах инспектора. Когато за последен път бях говорила с Гарда преди седмица, О’Дъфи ме бе притиснал да му кажа как да се свърже с мен. Дадох му стария си адрес в „Кларин“, където се бях подслонила за кратко, след като пристигнах. Не знам защо. Предполагам, защото просто вече не се доверявах на никого. Дори на полицията. Тук добрите и лошите изглеждаха еднакво. Попитайте мъртвата ми сестра Алина! Тя стана жертва на един от най-красивите мъже, които съм виждала – лорд Господар. Оказа се, че той е и един от най-злите.

– Аз съм детектив, госпожице Лейн – отвърна О’Дъфи със суха усмивка и аз разбрах, че няма намерение да ми каже. Усмивката изчезна и очите му се свиха с едва доловимо предупреждение: „Не ме лъжи! Ще разбера“.

Не се притесних. Веднъж Баронс ми каза същото, а той имаше завидни свръхестествени сетива. Ако той не можеше да види през мен, О’Дъфи също нямаше да може. Изчаках, чудейки се какво го е довело тук. Беше ми дал ясно да разбера, че смята случая на сестра ми за нерешим и приключен. Завинаги.

Той се отдалечи от огъня и пусна чантата, която висеше на рамото му, върху масата между нас.

По блестящия плот се пръснаха карти.

Не се издадох, но усетих студена тръпка по гърба. Вече не бих могла да гледам на картите както някога – безвредни пътеводители за заблудени пътешественици или объркани туристи. Сега, щом разгъна някоя, почти очаквам да намеря прогорени дупки там, където са Мрачните зони – онези парчета от нашите градове, които са изпаднали от картите, загубени заради смъртоносните Сенки. Вече не ме тревожеше това, което показваха картите, а това, което не показваха.