Мистерията на изчезналия амулет

Очаквах Баронс да изхвърли О’Дъфи от магазина за ухото. Нямаше законова принуда да се подчини, а Баронс не търпеше глупаци, освен мен, а това е само защото има нужда от мен да му помогна да намери Шинсар Дъб. Не че аз съм глупачка. Ако изобщо бях виновна за нещо, то това беше безгрижният ми слънчев нрав на човек, който се е наслаждавал на щастливо детство, на любещи родители, дълги лета с лениво въртящи се вентилатори на тавана и на драмите на малкия град в дълбокия Юг. Което, въпреки че е страхотно, изобщо не те подготвя за живота след това.

Баронс се озъби на инспектора с вълча усмивка.

– Разбира се – отвърна и извади портфейл от вътрешния джоб на костюма си. Протегна го напред, но не го пусна. – И вашите, инспекторе!

О’Дъфи стисна челюст, но отстъпи.

Когато мъжете размениха документите си, аз се плъзнах по-близо до О’Дъфи, за да мога да надзърна в портфейла на Баронс.

Чудесата никога нямат край. Като истински човек той имаше шофьорска книжка. Коса – черна. Очи – кафяви. Височина – метър и деветдесет сантиметра. Тегло – сто и единайсет килограма. Рожденият му ден (Той шегуваше ли се?) – Хелоуин. Беше на трийсет и една години и инициалът на средното му име беше З. Съмнявах се, че е донор на органи.

– За адрес сте посочили пощенска кутия в Галуей, господин Баронс. Там ли сте роден?

Веднъж попитах Баронс за произхода му. Той ми бе отговорил, че е пикти и баски. Галуей беше в Ирландия на няколко часа западно от Дъблин.

– Не.

– А къде?

– В Шотландия.

– Не говорите като шотландец.

– Вие не говорите като ирландец. Обаче все пак сте тук и работите в полицията на Ирландия. Но пък англичаните се опитват да натъпчат законите си в гърлата на съседите си от векове, нали, инспекторе?

О’Дъфи имаше тик на окото. Не бях го забелязала преди.

– Откога сте в Дъблин?

– От няколко години. А вие?

– Аз съм този, който задава въпросите.

– Само защото ви позволявам.

– Мога да ви отведа в управлението. Това ли искате?

– Опитайте!

Тази единствена дума бе предизвикателство за инспектора да опита на всяка цена. Придружаващата усмивка гарантираше провал. Чудех се какво ще направи, ако О’Дъфи опита. Моят загадъчен домакин, изглежда, притежаваше бездънна торба с трикове.

Инспекторът издържа погледа на Баронс по-дълго, отколкото очаквах. Искаше ми се да му кажа, че не е срамно да отвърне поглед. Баронс притежаваше нещо, което останалите – всички ние, нямахме. Не знам какво беше, но го усещах през цялото време, особено когато бяхме близо един до друг. Под скъпите дрехи, непроследимия акцент и изтънчения блясък имаше нещо, което никога не изпълзяваше напълно от блатото. Не искаше. Там си му харесваше.

О’Дъфи очевидно сметна размяната на информация за по-мъдър или просто за по-лесен начин.

– В Дъблин съм от 12-годишен. Когато баща ми умря, майка ми се омъжи повторно за ирландец. Има един мъж в „Честър“, който казва, че ви познава, господин Баронс. Казва се Риодан. Нещо напомня ли ви?

– Госпожице Лейн, върви горе! – каза веднага Баронс меко.

– Много съм си добре тук – отвърнах. Кой ли беше този Риодан и какво не искаше да знам Баронс?

– Горе! Стълбите! Веднага!

Намръщих се. Нямаше нужда да поглеждам към О’Дъфи, за да съм сигурна, че ме наблюдава с остър интерес и съжаление. Той мислеше, че Баронс е името на стълбището, по което паднах. Мразя съжалението. Съчувствието не е чак толкова лошо. Съчувствието казва: „Знам какво е чувството. Не е ли гадно?“. Съжалението значи, че те смятат за победена.

– Той не ме бие – казах раздразнено. – Бих го убила, ако го правеше.

– Би го направила. Избухлива е. Упорита също. Но работим по това, нали, госпожице Лейн? – рече Баронс, обърна вълчата си усмивка към мен и кимна с глава към тавана.

Някой ден ще притисна Джерико Баронс колкото мога, пък да видим какво ще стане. Но ще изчакам малко, докато стана по-силна. Когато съм сигурна, че имам коз.

Може да бях вкарана насила в тази война, но се учех да избирам битките си.

Не видях Баронс до края на деня.

Като покорен войник се оттеглих в окопите, както ми беше наредено, и се свих там. В тези окопи получих просветление. Хората се държат с теб толкова лошо, колкото им позволиш.

Ключовата дума тук е позволиш.

Някои хора са изключения – предимно родители, най-добри приятели и съпрузи, въпреки че в работата си като барман в „Тухларната“ виждах женени двойки да си причиняват на обществено място по-лоши неща, отколкото аз бих направила насаме на човек, когото не мога да понасям. В общи линии, светът ще те притиска толкова, колкото му позволиш.

Баронс ме отпрати в стаята ми, но аз бях идиотът, който отиде. От какво се боях? Че ще ме нарани, ще ме убие? Едва ли. Спаси живота ми миналата седмица. Нуждаеше се от мен. Защо му позволих да ме принуди?