Мистерията на изчезналия амулет

Дали един от най-дълбоките ми страхове не бе станал реалност, докато спях? Дали електричеството не беше спряло? Още щом си го помислих, осъзнах, че не само часовникът мигаше на 4:01 весело и оранжево, както винаги, но и лампата на тавана светеше, както всяка нощ, когато си лягах.

Стиснала две фенерчета в ръка, хванах слушалката на телефона непохватно. Опитах се да измисля на кого да се обадя, но ударих на камък. Нямах никакви приятели в Дъблин и въпреки че Баронс, изглежда, поддържаше жилище в магазина, рядко беше наоколо и не знаех как да се свържа с него. Нямаше начин да звънна на полицията.

Бях сама. Върнах слушалката и се ослушах. Тишината в магазина бе оглушителна, изпълнена с ужасни възможности – чудовища, спотайващи се с убийствено веселие точно зад вратата на стаята ми.

Нахлузих дънките си, смених едно от фенерчетата с копието, натъпках още фенерчета на кръста си и пропълзях към вратата.

Можех да усетя, че има Фае зад нея, но само толкова. Не какво, колко или дори колко близо, само ужасно неразположение в стомаха ми, придружено от сърбеж в ума, който ме караше да се чувствам като котка с извит гръб, извадени нокти и настръхнала козина. Баронс ме уверяваше, че сетивата на Шийте зрящ се подобряват с опита. Трябваше моите да се подобрят бързо или нямаше да доживея до следващата седмица. Взрях се във вратата. Сигурно съм стояла там пет минути, опитвайки се да се накарам да я отворя. Неизвестността е нещо голямо и парализиращо. Иска ми се да ви кажа, че чудовището под леглото рядко е толкова лошо, колкото се боите, че е, но според моя опит почти винаги е по-лошо.

Дръпнах леко резето, отделих вратата от касата възможно най-малко и насочих острия бял лъч на фенерчето през процепа.

Дузина Сенки се свиха назад, оттегляйки се с мазна бързина до ръба на светлината и нито сантиметър повече. Адреналинът ме удари в зъбите. Затръшнах вратата и върнах резето.

Имаше сенки в Книги и дреболии Баронс!

Как изобщо се бе случило това? Проверих светлините, преди да си легна – всички бяха запалени.

Облегнах се на вратата трепереща и се чудех дали наистина бях будна, или още сънувах. Напоследък имах лоши сънища, а това определено беше от типа на кошмарите. Може да съм Шийте зрящ и митичен Нул, може да имам едно от най-смъртоносните оръжия на Фае в ръцете си, но дори аз съм беззащитна срещу най-низшата каста на Ънсийли. Каква ирония!

– Баронс! – изкрещях. По причини, които моят сдържан домакин отказваше да разкрие, Сенките не го закачаха. Фактът, че смъртоносните и най-долните от мрачните Фае отбягваха Джерико Баронс, ме тревожеше извънредно много, но бях готова да се закълна никога повече да не го питам за това, ако прокараше просека през тях точно сега и ме спасеше.

Крещях името му, докато не ме заболя гърлото, но никакъв странстващ рицар не дойде да ме спаси.

При нормални обстоятелства, ако Сенките бяха извън магазина, зората щеше да отпрати безформените вампири обратно там, където се криеха денем, но времето беше бурно и се съмнявах, че през прозорците на книжарницата може да проникне достатъчно светлина, за да ги прогони. Дори плътните облаци да се разсееха и слънцето да се покажеше, ярка светлина нямаше да влезе на основния етаж на книжарницата преди ранния следобед.

Изстенах. Но Фиона щеше да дойде много преди това. През изминалата седмица започна да работи допълнително. Засилено клиентско търсене, каза. Много клиенти рано сутрин. Взе да идва в магазина в девет без петнайсет сутрин, за да отвори книжарницата точно в девет.

Трябваше да я предупредя, преди да влезе в дебнещата засада от Сенки.

И когато се замислих за това, бях почти сигурна, че знае как да се свърже с Баронс. Грабнах телефона и позвъних на оператор.

– Окръг? – запита той.

– Целият Дъблин – казах бързо. Със сигурност Фиона живееше наблизо. Ако не, щях да опитам в предградията.

– Име?

– Фиона... ъ-ъ... Фиона... – с вик на възмущение треснах телефона обратно. Обзета от паника, не осъзнах, че не знам фамилията на Фиона, но ето че ми потрябва.

Обратно на първи квадрат.

Имах две възможности. Да остана тук горе в безопасност с фенерчетата, докато след няколко часа Сенките погълнеха Фиона и неизвестен брой невинни, злочести клиенти, които щяха да влязат през отключената от нея врата. Или пък да овладея паниката си и да предотвратя това.

Но как?

Светлината бе единственото ми оръжие срещу Сенките. Подозирах, че Баронс със сигурност ще се настрои враждебно, ако подпаля магазина му, но имах кибрит, а това определено щеше да прогони Сенките. Все пак не исках да съм в сградата, когато пламне, и след като едва ли можех да скоча от четвъртия етаж, а нямаше авариен изход, нито удобен комплект чаршафи, които да завържа на въже, сложих тази възможност в категорията „В краен случай“. За жалост, виждах само още една възможност и тя не беше слънчево местенце на Бахамите. Зяпнах унило вратата.

Щеше да ми се наложи да мина през тях.