Мистерията на изчезналия амулет

Дали Малуш бе наистина мъртъв? Намушках вампира с лимонени очи по време на безплодния ми конфликт с лорд Господар и последното, което видях, преди да изгубя съзнание от раните, които той ми нанесе в отплата, беше Баронс, който го запрати в стената. Но изобщо не бях убедена в смъртта му и нямаше да бъда, докато не чуех нещо от поклонниците с празни очи, които изпълваха до пръсване готическото имение на вампира в южната част на Дъблин. В служба на лорд Господар (междувременно играещ двойна игра и укриващ могъщи реликви от водача на Ънсийли), Малуш се бе опитал да ме убие, за да не издам мръсната му тайна. Ако беше още жив, не се съмнявах, че отново ще дойде за мен и вероятно няма да се забави.

Малуш не бе единственият, който тревожеше ума ми. Лорд Господар наистина ли не можеше да мине през древните стражи, положени с кръв и камък около книжарницата, както Баронс ме бе уверил? Кой караше колата, която превозваше обвързващото ума зло на Шинсар Дъб покрай книжарницата миналата седмица? Къде беше откарана? Защо? Какво правеха точно сега всички онези Ънсийли, освободени наскоро от лорд Господар? И точно колко аз бях отговорна за тях? Това да бъдеш един от малкото хора, които можеха да сторят нещо за даден проблем, правеше ли те отговорен за решаването му?

Заспах след полунощ. Вратата на стаята ми беше заключена, прозорците – затворени плътно, а осветлението грееше ярко.

В мига, в който отворих очи, знаех, че нещо не е наред.

Две

Нe само сетивата ми на Шийте зрящ крещяха, че някакво Фае е много близо. Подът в стаята ми е дървен и няма праг под вратата. Обикновено набутвам кърпа в процепа (добре де, няколко), натъпквам книги, укрепявам всичко това със стол, върху който слагам лампа, така че, ако някое странно ново чудовище се плъзне през процепа, счупването на лампата да ме стресне и да ми даде достатъчно време, за да съм почти в съзнание, когато ме убива.

Снощи забравих.

Щом се събудех сутрин, поглеждах към купчината. Това е моят начин да се уверя, че нищо не ме е намерило през нощта и ще живея, за да видя още един ден в Дъблин независимо дали си струва. Тази сутрин наблюдението ми, че съм забравила да натъпча процепа, беше придружено от друго, което накара сърцето ми да спре – процепът под вратата бе тъмен.

Черен. Като катран.

Оставях всички лампи запалени през нощта. Не само в стаята ми, но и в цялата книжарница и извън сградата също. Външната страна на „Книги и дреболии „Баронс“ е огряна от ярки прожектори отпред, отстрани и отзад, за да държат настрана Сенките от съседната Мрачна зона. Единствения път, когато Баронс изключи светлините след залез, шестнайсет мъже бяха убити точно пред задната врата.

Вътрешността също е педантично осветена с вградени лампи на тавана и десетки лампи на поставки на пода, осветяващи всяко кътче. След свадата с лорд Господар оставях всички да светят по двайсет и четири часа на ден. Досега Баронс не каза и дума за предстоящата астрономична сметка за електричество и ако решеше да го направи, щях да му кажа да я приспадне от сметката ми – тази, която би трябвало да заведе за мен, затова че бях негов личен ОС детектор. Да използвам таланта си на Шийте зрящ, за да откривам древни реликви на Фае (Обекти на Силата, или ОС за кратко), не бе моята представа за мечтана работа. Облеклото клонеше към черно и обувки с тънки остри токчета. Стил, който не харесвах. Предпочитах пастелни цветове и перли. И работните часове не струваха. Обикновено бях будна цяла нощ, правех се на психопрахосмукачка на тъмни и страшни места, крадях неща от страшни хора. Можеше да извади разходите за храна и телефон от тази сметка и бих могла също така да се възползвам от пари за дрехи – моите бяха съсипани. Кръвта и зелените гадости не са приятели с перилните препарати.

Погледнах през прозореца. Все още валеше силно. Стъклата бяха тъмни и доколкото можех да позная от топлия пашкул на леглото ми, външните прожектори не светеха, което ме цапардоса така, сякаш бях пусната кървяща в аквариум с гладни акули.

Мразя мрака.

Скочих от леглото като камък от прашка. В един миг лежах там, в следващия бях приклекнала, готова за битка насред стаята, с фенерче във всяка ръка.

Тъмно извън магазина, тъмно вътре, зад вратата на стаята ми.

– Какво… по дяволите? – възкликнах, после измърморих: – Съжалявам, мамо! Отгледани по библейски благовъзпитано от майка, която строго спазваше широко разпространената южняшка поговорка, че „красивите момичета не говорят грозни неща“, с Алина от малки си бяхме създали наш собствен език за ругатните. Задник беше петуния, лайната бяха маргаритки, мамка му – жаба. За съжаление, когато пораснеш, казвайки тези думи вместо истинските ругатни, това се оказва толкова труден за премахване навик, колкото и ругаенето. Обикновено те изскачат в неподходящ момент, подривайки ужасно достоверността ти. „Жаба, ще ти изритам петунията“ някак не впечатлява хората, които срещам напоследък, пък и изтънчените ми южняшки обноски не интересуват никого освен мен. Превъзпитавам се, но процесът е бавен.