Мистерията на изчезналия амулет

Как Сенките бяха влезли? Дали електричеството бе спряло в част от магазина и те бяха пропълзели през някоя цепнатина? Можеха ли да го направят? Или лампите някак бяха изключени? Ако беше така, можех да се промъкна от ключ на ключ, въоръжена с фенерчета, и да ги включа отново.

Не знам дали сте запознати с детската игра „Не докосвай алигатора“, но с Алина я играехме, когато мама беше твърде заета с нещо друго, за да забележи, че скачаме от дивана в неделната гостна върху любимите ù дантелени възглавници, оттам – върху ужасния стол, тапициран така, че да подхожда на пердетата, и прочее. Идеята е, че подът е пълен с алигатори и ако стъпиш на някой от тях, умираш. Трябва да минеш от стая в стая, без да докосваш пода.

Трябваше да стигна от най-горния етаж на книжарницата до първия, без да мина през мрак, а не бях сигурна как да го сторя. Баронс каза, че Сенките успяват да те хванат само в пълен мрак, но дали това значеше, че някоя Сянка може да ме изяде, или част от мен, ако за секунда стъпало или нещо толкова малко като пръст се подаде в мрака? Залозите в тази игра бяха значително по-високи от ожулено в килима коляно или мъмрене от мама. Бях виждала купчините дрехи и човешка кожа, които Сенките оставяха след хранене.

Треперейки, обух ботушите си, закопчах якето върху пижамата и напъхах шест от фенерчетата, насочени нагоре, отпред и отзад в колана на дънките. Затъкнах още две в ластичния долен ръб на якето, насочени надолу, за да огряват уязвимите ми палци. Бяха несигурни. Ако се движех твърде бързо, щяха да изпаднат, но имах само две ръце. С тях държах останалите две фенерчета. Пъхнах кутия кибрит в джоба и натъпках копието в ботуша. Не можех да го използвам срещу точно този враг, но можеше да има и други. Възможно беше Сенките да са единствено челен отряд и да идваха още по-лоши неща.

Поех дълбоко дъх, изпънах рамене и отворих вратата. Когато челната светлина обля коридора, Сенките повториха мазното си отдръпване.

Сенките съществуват във всевъзможни форми и размери. Някои са малки и слаби, други са високи и широки. Нямат истинска същност. Трудно се различават от мрака, но щом знаеш какво да търсиш, можеш да ги забележиш, ако си Шийте зрящ. Те са зони, по-тъмни и по-плътни, и излъчват злост. Движат се много наоколо, сякаш са гладни и неспокойни. Не издават шум. Баронс каза, че не са особено съзнателни, но когато веднъж размахах юмрук към една от тях, тя настръхна срещу мен. Това е достатъчно съзнателно, за да ме тревожи. Те ядат всичко живо – хора, животни, птици, та дори червеите в земята. Когато завземат някой квартал, го превръщат в пустош. Кръстих тези пустеещи пейзажи Мрачни зони.

– Мога да го направя. Лесна работа! – рекох. Прегръщайки лъжата, насочих фенерчетата и пристъпих в коридора.

Беше лесна работа. Оказа се, че електричеството не е спряло, ключовете бяха натиснати. В началото си проправях внимателно път от копче на стена до лампа, но щом осъзнах, че Сенките твърдо стоят извън обхвата на пряката светлина, добих увереност. Дори в коридора без прозорци, тънещ в пълен мрак, фенерчетата къпеха тялото ми в бяло сияние, което ме предпазваше. С всеки натиснат ключ все повече Сенки се събираха накуп, петдесет или повече от тях, натъпкани в мрака, докато ги принуждавах да отстъпват, включвайки лампа след лампа.

Когато стигнах до площадката на първия етаж, се чувствах наистина самонадеяна с моите способности да прочистя магазина от нашествието на Ънсийли.

Пристъпих бързо в задния салон, отправяйки се към ключа на лампата на отсрещната страна. След три стъпки влажен бриз разроши косата ми. Обърнах фенерчето в тази посока. Един прозорец беше отворен към уличката зад „Книги и дреболии „Баронс“. Истината бе неизбежна – вътрешните и външните светлини бяха изключени и един прозорец беше отворен? Някой се опитваше да ме убие.

Закрачих към прозореца и се проснах с главата напред през една отоманка, която не трябваше да е там. Фенерчетата ми се разлетяха във всички посоки, хвърляйки замайващи кръгове светлина, докато се премятаха неконтролируемо по пода. Сенките изригнаха като паникьосани гълъби, тъпчейки се през отворения прозорец към убежището на нощта.

Ха! Прав им път! Сега трябваше само да тръшна прозореца след тях.

Изправих се с мъка на ръце и колене и замръзнах на място – с лице в... ъ-ъ... мрака, където нямаше лице, с една Сянка, която не беше избягала. А не беше и от малките. Беше се изкривила, за да заеме мрака между фенерчетата, усукана като змия около, под и над лъчите им. Не исках да мисля за ужасно бързите рефлекси, които трябваше да има, за да успее. На места беше висока до тавана, поне шест метра дълга и пулсираше като черен рак, притискайки границата между светлината и мрака.