Мистерията на изчезналия амулет

През последните няколко години търсех добра, старомодна среща, от онзи тип, в който момчето се обажда, прави планове, взима те с кола, която не е на баща му или на другата му приятелка, и те води на място, дето показва, че е мислил какво може да ти хареса. Не на такова, по което той би си паднал, например последния филм „колко голи цици можем да натъпчем в този филм, за да замаскираме пълната липса на замисъл“. Търсех онзи тип среща, която започва с добър разговор, има приятна и задоволяваща среда и завършва с дълги бавни целувки и замечтаното чувство, че вървиш по облаци.

– Не намеквах това. Двамата ще седим и ще разговаряме за нещо повече от заплахи и страхове и за разликите между нас. Ще прекараме един от твоите часове като приятели.

Не ми хареса колко внимателно го беше изразил.

– Един от

моите

часове?

– Нашите часове са много по-дълги,

Шийте зрящ

. Виждаш ли колко свободно общувам с теб? Разказвам ти за нашите неща. Така започва доверието.

Нещо у Сянката привлече вниманието ми. Отне ми минута да разбера какво. Държанието ù се бе променило. Все още бе хищническо, но вече и ядосано. Можех да я усетя по същия начин, по който усетих подигравката. Можех да усетя също така, че ядът ù не бе насочен към мен. Запалих още една клечка и размислих. Имах още четири клечки и тревожното подозрение, че В’лане може би прави нещо, за да сдържа безформения паразит.

Възможно ли бе тази неестествено силна Сянка да ме вземе дори в светлината, ако В’лане не беше тук точно сега? Дали не я задържаше още от началото?

– Един час – казах с мъка. – Но няма да взема гривната. А ти няма да правиш това, с което ме възбуждаш. И ми трябва кафе, преди да започнем.

– Не сега. По време, което аз избера, МакКайла.

Наричаше ме по име, сякаш бяхме приятели. Не ми хареса ни най-малко. Запалих предпредпоследната си клечка.

– Добре. Оправи проблема ми!

Чудех се с какво точно се съгласих и колко още искания ще направи В’лане, преди да ме отърве от Сянката. Не се съмнявах, че ще го провлачи колкото е възможно повече. Но той просто имитира копринено „Нека бъде светлина!“ и внезапно всички лампи в стаята светнаха.

Сянката се взриви, пръсна се на безброй тъмни парчета. Те задраскаха към нощта като обезумели хлебарки, бягащи от бомбардирана стая, и можех да усетя, че Ънсийли изпитва неописуема болка. Ако светлината не ги убиваше, определено беше тяхната версия на ада.

След като последната трептяща частица се измъкна през прозореца, аз се втурнах и го затворих. Уличката отново бе ярко осветена. И празна.

В’лане го нямаше.

Събрах фенерчетата, затъкнах ги обратно в колана и тръгнах из магазина да търся спотайващи се по ъглите или криещи се в килерите Сенки. Не намерих нито една. Всички светлини отново бяха включени – вътре и вън.

Това ме разтревожи дълбоко. Както лесно В’лане ми бе помогнал, така би могъл да ме потопи обратно в мрак, ако му се приискаше, без дори да се налага да влезе в магазина.

Какво още би могъл да направи? Колко могъщ бе Фае от кралската династия? Не трябваше ли стражите да му пречат да влияе на физическите обекти отвъд тях? Като говорим за стражи, защо не бяха задържали навън Сенките? Дали Баронс пазеше собствеността само срещу лорд Господар? Ако можеше да прави такива трикове, защо не пазеше цялата сграда срещу всичко? Освен, разбира се, от клиентите на магазина, макар да бе очевидно, че книжарницата е просто прикритие – на Баронс му трябваха още пари точно толкова, колкото на Ирландия още дъжд.

Аз

имах нужда от отговори. Беше ми писнало да не ги получавам. Бях заобиколена от егоистични, непредсказуеми, раздразнителни, нахакани задници и имах усещането, че ако не мога да ги бия, трябва да се присъединя към тях. Бях уверена, че и аз мога да съм нахакан задник. Просто ми трябваше малко практика.

Исках да знам повече за Баронс. Исках да знам дали живее в тази сграда, или не. Исках да знам повече за тайнствения му гараж. Неотдавна се изпусна и спомена нещо за хранилище три етажа под земята. Исках да знам какво складира мъж като него в подземно хранилище.

Започнах с магазина. Предната част беше точно това, каквото изглеждаше – еклектична и добре заредена книжарница. Пропуснах я и минах към задната част. Първият етаж беше безличен като музей, свободно и прекомерно запълнен с антики и предмети на изкуството. Тук нищо не даваше истински поглед към ума на мъжа, който бе събрал това множество творения. Дори кабинетът му, стаята, която очаквах да предложи някакво персонално изображение, представяше само студеното, безлично отражение на голямо огледало с дървена рамка, което заемаше стената между две библиотеки от черешово дърво зад богато украсеното бюро от петнайсети век. На първия етаж нямаше спалня, кухня или трапезария.