Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

И както винаги в миг на смъртна опасност, съзнанието на Шооран се раздвои: едната му част продължи да се бори, но вече не за плячка, а за да спаси живота си, и същевременно се появи втората — страничен наблюдател, който спокойно гледаше всичко, не рискуваше нищо и преценяваше какво става, като дори успяваше да предвиди нещата. „Сега трябва да направиш това и това…“ — спокойно казваше съзнанието и тялото успяваше да направи точно каквото му казваха, и времето стигаше за всичко и вместваше всичко освен страха и паниката. Те щяха да дойдат после — стига Шооран да успееше да излезе от шавара.

И като изчака гвааранзът да се приближи, Шооран нападна, стиснал осезателния мустак. Това му помогна да избегне острите перки и да падне на гърба на тварта. Тя потъна от тежестта му и той пак успя да прецени положението, да се сети, че сега гвааранзът ще се опита да го смъкне от гърба си с осезателните си мустаци, и да направи така, че да не допусне това. И още преди те да се размърдат, Шооран бръкна дълбоко в нойта, напипа издутините на черупката, под които се криеха очите, и заби единия харпун — този в лявата ръка — на цели две педи в едното. Сега вече имаше за какво да се държи, така че бързо измъкна ножа си и почна да ръга наред — и в другото око, и между прешлените на черупчестото тяло. Гвааранзът се замята бясно и защрака с щипките си, но скоро силата на движенията му отслабна и той замря.

След като се убеди, че тварта наистина е мъртва, Шооран слезе от гърба й, напипа потъналите в нойта мустаци, намота ги около китките си и я повлече натам, накъдето се виждаше слаба светлина. Беше някакъв съвсем тесен отвор, през който не можеше да се измъкне дори той, да не говорим за плячката му. Шооран запали една от оцелелите факли, изгори зогговете по стената на пещерата и огледа гвааранза. Наистина беше голям и нямаше да може да го измъкне навън. Обикновено ловците отсичаха пречещите им да влачат плячката си щипки, хващаха я за мустаците и я изтегляха от шавара, но сега на Шооран му трябваха тъкмо щипките, защото единствено тяхното месо ставаше за ядене — с черупката, острите игли от перките и всичките други безценни съкровища нека се оправят обитателите на шавара.

Така че той ги отряза, върза ги и ги метна на гръб, а после хвана факлата в дясната си ръка и тръгна към изхода.

Ай го чакаше точно където я беше оставил. Шооран хвърли догарящата факла на земята, вдигна и багажа им и каза:

— Хайде, тръгваме.

Ай покорно се повлече подире му и скоро излязоха на оройхона, който той беше изсушил сутринта. Странно — нима бяха минали само няколко часа? Струваше му се, че е минала цяла вечност.

Оройхонът се умиваше. Водата не беше много, както навремето на другите оройхони, но все пак я имаше и Шооран клекна в един от малките ручеи и изми зеленикавия нойт, полепнал навсякъде по него. После изми и щипките, разчупи една, извади белезникавото месо и го подаде на Ай.

— Яж.

Някакви хора дойдоха да се напият и да се измият, спряха наблизо и ги загледаха с пълни с глад очи, но Шооран, без да каже и дума, извади бича и го сложи до себе си. Харпунът, който държеше на коленете си, беше не по-малко красноречив, и непознатите си тръгнаха, без да кажат нищо.

Шооран счупи и останалите щипки и наряза месото на тънки ивици, за да поизсъхне и да се запази по-дълго, после попита Ай:

— По-добре ли си?

— Да — каза тя. — Много вкусно… Пак донеси…

Скоро навлязоха в земите на Моертал. За да го направят, Шооран трябваше да издигне три оройхона и после двамата с Ай да тичат по току-що родилата се земя и да се крият в шавара — цели четири часа Шооран трябваше да стои нагазил до кръста в нойта, да държи Ай на ръце и да се пази от опитващите се да се впият в него животинки, а после трябваше да пълзят през хохиура и пак да се скрият в шавара. Никога не беше виждал такива хайки — очевидно и тук хората бяха почнали да обвиняват илбеча за всичките си бедствия. Чак след два дни, когато вече бяха далече от границата, двамата с Ай успяха да се смесят със земеделците, прогонени от сушата в мокрите земи, и чак до мягмара обикаляха заедно с гладните тълпи. Шооран изобщо не помисляше да строи, защото разбираше, че Моертал ще направи щателна проверка и че скитниците ревностно ще му помагат в нея. Затова пък още в първата нощ след празника направи четири оройхона — рискува, защото вечерта, по време на празненствата — тази година съвсем скромни — глашатаите оповестиха нов закон: вече никой не можеше да излиза на мокрото сам. Шооран беше благодарен на съдбата, че предвидливо му е дала Ай — патрулите обикаляха навсякъде, и на мокрото, и на сухото, но прибираха само онези, които бяха сами, така че двамата с Ай благополучно успяха да се измъкнат от опасната зона.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука