Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

<p>Глава 1</p>

Голямата тукка беше на върха на суур-тесега и изобщо не се криеше, така че просто нямаше как да не я забележи. Тукката, от друга страна, се забелязва трудно, понеже кожата й се слива с плъзгавия белезникав нойт, който покрива всеки камък и всяка педя земя на оройхона. И освен това тукката прилича на камък, така че спокойно можеш да минеш на крачка от нея и да не я забележиш. Разправяха, че куцият Хулгал веднъж не видял някаква тукка и седнал отгоре й и че всъщност куцал точно оттогава. Шооран не вярваше — че коя тукка ще даде да й седнеш отгоре? Нищо че се спотаява при всяка опасност. Този път обаче тукката мръдна и Шооран я забеляза. Това му се случваше за пръв път, обикновено той само гледаше как по-големите момчета гонят някоя тукка, решила да се покаже на светло посред бял ден. Най-често тукката успяваше да избяга, но каквото и да ставаше, винаги се стигаше до бой — момчетата деляха плячката или се караха кой е виновен за неуспеха. Шооран пък беше още малък и за двете — и за да ловува, и за да се бие. Така че просто гледаше другите, като хем им се възхищаваше, хем ги мразеше и очакваше деня, когато и той ще навлезе в този живот и, разбира се, като начало ще го набият.

Но сега другите ги нямаше, а тукката беше тук. Шооран бързо смъкна стария си охлузен жанч, приклекна и запристъпва към тукката. Хвърли жанча от пет крачки и улучи — дрехата покри тукката и тя вече не виждаше нищо и не можеше да се шмугне в тъмните дупки под суур-тесега. Дупките бяха толкова големи, че в тях можеше да влезе и голям мъж, но дори безумец не би се осмелил да направи това на мокрия оройхон. И водеха към шавара — подземни пещери, залени до половината с парещ нойт, където бе пълно с хищни и отровни гадини. Ако тукката влезеше в шавара, нямаше как да я извади. Но понеже не виждаше нищо, тукката хукна по слузта, като влачеше жанча. Шооран хукна след нея. Беше забравил за опасността и за това, че майка му не му даваше да се отдалечава от границата, виждаше само тукката, която трябваше да настигне. На два пъти падна — ръцете му затънаха в нойта — и насмалко да изпусне тукката. Накрая я настигна и се опита да я хване, но тя настърча иглите си — те пробиха жанча поне на двайсет места — и успя да се изплъзне. Пак късмет все пак, защото вече не можеше да се изхлузи от жанча и победата на Шооран ставаше въпрос само на време. Той не мислеше за съдраната дреха и за пламналите си длани — кожата на тукката беше по-скъпа от един стар жанч, а освен това майка му можеше да нажежи жанча на огнения авар и после да го закърпи.

Шооран грабна един камък и го хвърли по тукката. Не биваше да го прави — камъкът можеше да повреди иглите, — но Шооран се беше ядосал, а беше и уморен. Бездруго тази сутрин се беше отдалечил прекалено — много повече, отколкото му позволяваха, а сега освен това търчеше след тукката, която, изглежда, и не мислеше да се уморява, и всеки път, когато я настигаше, настърчаваше все нови и нови игли, които безмилостно късаха кожата на жанча, съскаше и отскачаше. Камъкът впрочем не я улучи, а удари един от малките тесеги, пръснати навсякъде, и се разхвърча на парчета. Тукката спря за миг, завъртя глава — явно беше подплашена до смърт — и Шооран я хвана: настъпи единия край на жанча, бръкна в нойта, хвана другия край и вдигна дрехата с омотаната в нея тукка във въздуха. Тукката се задърпа и засъска, но това не й помогна. Шооран уви дрехата на вързоп, стегна я с ръкавите и тукката вече бе в плен. Можеше да си съска и да си настърчава иглите, но не можеше да се измъкне. Вярно, трябваше да внимава да не го убоде, докато я носи.

Шооран гордо се изправи, вдигна вързопа и потрепери — чак сега видя докъде е стигнал, увлечен в преследването. Пред него нямаше нито един тесег, оройхонът свършваше и по-нататък, докъдето ти стигат очите, се простираше бледата гладка шир на далайна. Далайнът изглеждаше жив — надигаше се, сякаш дишаше, и по мазната влага се люшкаха вълнички. От време на време на повърхността набъбваше подутина и се движеше безцелно, докато не спаднеше или не се блъснеше в ръба на оройхона. След нея на камъните оставаха боклуци — извиващи се пипала и оплетени на кълба косми. Мокротата се стичаше надолу и настрани, втвърдяваше се и се превръщаше в нойт.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука
1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература