Монетата

— Пак беше там преди мен — замислено отрони Старостта.

— Не е ли винаги обратното? — Младостта покри покри прозрачното си лице с грапавите си зелени длани и погледна дяволито през пръсти. Винаги бяха там по едно и също време. Без значение дали някой беден духов музикант от незнаен квартален оркестър умираше сам в наетата си ергенска стая, споходен от етилови илюзии за красив, огромен площад с бляскави черни павета, в които да се отразяват веселите медни копчета на костюма му, без значение дали някой клоун от съветски цирк чупи врата си, изпълнявайки своя невъзможно смешен номер пред притихналата, жадна за кръв публика, без значение дали бягащият сред увяхващите есенни дървета скитник ще се предаде на тичащите по следите му кучета в изгладени, изрядни униформи и с оголени жълти резци. Младостта — с нейните три реда зъби, тежкия аромат на арогантна несигурност и купчините печеливши лотарийни билети, залепени по тялото, дрехите и косата, и Старостта — с нейната беззъба паст и помътняло лице, по което изгревът отдавна не е пропълзявал, с нейната изтощена руска батерия и изкривен гръбнак, губещ се в безкрая, по който наредените неонови лампи пукат и гаснат пред погледа на прелитащите аеронавти и техните блестящи в златно илюминатори. Двете сили, които не споделят нищо освен личното си безсмъртие и умората си от скучната, церемониална работа, както и кратките минути, в които стоят в покритата си с хиляди лакти прах хотелска стая и съзерцават на стоп кадър най-добрият ход на der Konig des Schachs. Ход, с който Ласкер излъгал смъртта. Ход, който прогаря тлеещи огнени дупки в телевизора им и пръска стъклата на прозорците им на ярки бодливи искри.

Младостта се обърна и с известно подозрение огледа старицата, която безмълвно шареше с очи — единствената незасегната част от нервната й система, обхваната от ступор.

— Дали ще доведе и други?

— Може би.

— Шофьорът на онзи камион се оказа чудесен избор, нали?

— Аз я дръпнах за краката в най-удобния момент.

Младостта изсъска оглушително и вдигна тънка сива папка, валяща се небрежно до масата със старицата. В тази папка се криеше всяка секунда от съществуването й — формалният дневник на живота на някоя си Елизавета Димитрова. Секундите бяха отбелязани с кърваво червен, а действията съпътстващи ги — с почти изтрит безличен машинописен черен шрифт. Старостта въздъхна и с насмешка потри ръце.

— Ще я върнем изпитателно. Появи ли се с други, ще я оставим за постоянно. — Приближи се бавно до старицата и покри лицето й с перушинестите си пръсти. Младостта примлясна.

— Стани.