Монетата

Старицата стана и съсредоточено се отправи напред към най-тъмния ъгъл на пространството. Миг по-късно вече завиваше по Леге. Десет минути усърден, ритмичен и привидно неестествен за възрастта й ход, я отведоха до мястото, където припотеният Стражаров отново бе спрял, за да прецени възможностите си. Никой от двамата не извърна поглед, нито прекрати заниманието си, както възпитанието, приклещило двама самотни пешеходци сред свечеряваща се улица, изисква. Звънът, отекнал по паважа, придружен от смущаващо силен смях и повеи шепот, сепна младия мъж, който се заозърта с приведена глава. Не. И тук никакви диверсанти. Само някакъв неопределен предмет проблясваше кръгло и примамливо до еклектически издържания парапет. Точно този предмет твърде скоро щеше да унесе Стражаров в халюциногните си примки, които се разливаха, разтегляха и изсмукваха човешкия мозък подобно голям, златен октопод. Примките нетърпеливо записукаха, когато старицата се изгуби от улицата, пристъпвайки като сърдит, умиращ прилеп неспособен да чуе никой — дори себе си. С напълно обезоръжено съзнание, очарован от вибрациите, които монетата натрапваше усърдно в ушните му мембрани, той коленичи, забравил за Анаида, чертежите и смачканата си, почерняла кърпа. Няколко мига просто наблюдаваше монетата, търкулнала се небрежно между миниатюрната арка от бетон и като че ли левитираше присмехулно върху пространството, без да губи блясъка си от пръстта и лазещите армии инсекти. В безредна ръкавица наоколо лежаха прерязани стръкове трева и сълзяха встрани от кръглото късче злато. Стражаров посегна и с треперещи ръце повдигна монетата. Приближи я бавно до устните си и внимателно изстреля струя въздух към нея. От ръба й се отрониха няколко червени звезди и с гневен стон паднаха върху останалите незасегнати стръкове трева. На няколко места тревата пламна мигновено и тънки пушеци дим се извиха весело към ноздрите на Стражаров. Отвратен и отрезвен от тази явна мистификация, той бързо скочи, стисна в длан монетата и побърза да се отдалечи от подскачащите пламъци. Реши да съкрати максимално емоционалните трепети, в които би се въвлякъл, използвайки вече установения маршрут, включващ малки, тъмни и преки улици, затова когато усети, че монетата пари в ръката му, я пъхна в джоба на панталона си и пое по дълъг, отлично осветен неназован булевард. Пътят му значително увеличаваше дължината си, но приятната, смекчаваща настроението хладина, която най-сетне бе настъпила, както и фактът, че Анаида разсеяно му бе споменала за снощната визитация на летецът Гаврилов — несъмнено в по-късен час дори от този, в който той планираше своето гръмко обяснение в любов, успяха да породят статично чувство за душевен уют у вече претърпелия твърде много премеждия за една вечер млад мъж. Почти танцувални стъпки замениха плахия му вървеж и увереността му прозираше изпод изцапаните му дрехи. Стражаров всъщност не носеше чертежите в себе си, а искрено се надяваше те да се превърнат в повод за поне още една среща с момичето, в което бе така влюбен. Макар да не знаеше почти нищо за нея, освен че е родена под щастлива звезда — успяла да вземе софийско гражданство за нула време, както и да започне работа в редакцията на „Трудов Ден“ без връзки, или по взаимни ангажименти, Стражаров олицетворяваше свободните от партийната си заетост и учението си минути, с мисли за нея — мисли, които винаги разтваряха у него целия спектър на огненото зарево, хладния и свеж провинциален въздух (когато посещаваше далечни или близки роднини), и тежката промишлена миризма на индустриалните райони на заспиващия град, и го караха да мечтае. Анаида очевидно притежаваше чарът и обаянието способни да привлекат разнородни мъжки екземпляри, готови на социални жертви, за да проведат разговор с нея на кафе, боза или при повече късмет — в безличната, бледозелена кооперация. Летецът Гаврилов, от когото Стражаров така силно се боеше и към когото изпитваше срамна ненавист, въпреки класово споделените им убеждения, които Гаврилов като че ли с лека насмешка подмяташе пред младия студент при всеки удобен случай. Дори унесеният и вечно намръщен курсов ръководител, Ставрев, засияваше щом пред очите му се изпречеше красивото и спретнато момиче. Стражаров не питаеше особени симпатии към никой от противниците си и в моментите, в които ясно проличаваше неравенството им, той бе готов да лежи с часове на леглото си, обърнал гръб на света и ядно вперен във вече пожълтялата от белотата на стената му и изпаренията, нахлували дълго на талази в стаята му, фотография на Георги Димитров в цял ръст — 1933 година, оправдан по всички обвинения, усмихнат и доволен, а слънцето — греещо като гигантска червена лампа зад остро очертаната му фигура. Монетата прогаряше джоба му, но Стражаров вече не усещаше нищо и потъна в безрадостен монолог. Около него се стрелкаха шумни автомобилни колони, блестеше светлинна сигнализация, спускаха се тръбовидни неонови реклами и пищяха с весели трели „Вижте ни!“, когато покрай тях минеше човек, заблуден гълъб или дори само игриви струи вятър. Градът изливаше последните за това денонощие енергийни кофи в зъбчатото си колело — пълни с разноцветната изстискана пот на многохилядните работни единици, и караше времето да се забавя и размива, а тропотът, ръмженето на двигатели и пукането на толкова много електрически заряди, да стихва до равен ромон — като от най-отдалеченото море на планетата. Стражаров прескачаше невидими червено-бели бариери и се спускаше по тракащите стъпала на несъществуващи фабрики, понесен към крайната цел, индикирана от светещите диоди по петите му. Оставаха му не повече от десетина минути до блоковия комплекс, където щеше да предложи кървящото си сърце си на очертаната на меката входна светлина Анаида, когато монетата проговори.