Московска афера

Причината да предприеме тези доста драстични мерки бе неговата професия, ала тя не беше сред предположените от администратора Рикардо. Александър Викторович Лубин не беше гангстер, нито шпионин, нито наемен убиец. Той практикуваше един от най-опасните занаяти, които човек можеше да си избере в прекрасната Нова Русия: журналистиката. И то не кой да е вид журналистика, а независимата. Неговото списание „Московская газета“ — един от последните разследващи седмичници, беше като твърдо камъче в обувката на Кремъл. Репортерите и фотографите на списанието бяха постоянно следени и тормозени не само от тайната полиция, но и от частните охранителни служби на могъщите олигарси, за които се опитваха да пишат. Сега Куршевел гъмжеше от такива хора. Хора, за които не беше проблем да поставят подслушвателни устройства и да ръсят отрова из хотелските стаи. Хора, които действаха според кредото на Сталин: Смъртта решава всички проблеми. Няма човек, няма проблем.

Успокоен, че стаята му не е пипана, Лубин отново набра номера на портиера, за да провери за куфарите си, и бе информиран, че те „веднага“ ще бъдат качени. След като отвори вратата към терасата, за да влезе студеният вечерен въздух, той се настани пред писалището и извади една папка от оръфаното си дипломатическо куфарче. Беше получил папката от главния редактор на „Газета“ Борис Островски. Срещата им се бе състояла предишната вечер, но не в офиса на списанието, за който се предполагаше, че надлежно се подслушва, а на една пейка на метростанция „Арбатская“.

Ще видиш само част от картината — бе казал Островски, подавайки му документите с тренирано безразличие. — То е заради твоята лична безопасност. Разбираш ли, Александър? Лубин бе разбрал отлично. Главният редактор му възлагаше задача, заради която можеше да загине.

Той отвори папката и разгледа снимката, която лежеше най-отгоре на досието. На нея се виждаше добре облечен мъж с късо подстригана тъмна коса и суровите черти на боксьор, който стоеше до руския президент на прием в Кремъл. Към снимката бе приложена кратка биография — напълно излишна, защото Александър Лубин, както и почти всеки друг журналист в Москва, можеше да изрецитира по памет подробности от забележителната кариера на Иван Борисович Харков. Син на старши офицер от КГБ… завършил престижния Московски държавен университет… детето чудо на московското Пето главно управление на КГБ… Когато империята бе започнала да се разпада, Харков бе напуснал КГБ и бе натрупал богатство, занимавайки се с банкерство през първите, изпълнени с анархия години на руския капитализъм. Беше инвестирал мъдро в енергетиката, суровините и недвижимите имоти и в зората на новото хилядолетие се бе присъединил към новите московски мултимилионери. Сред многобройните му фирми имаше корабостроителна и самолетна компания, чиито пипала се простираха в Близкия изток, Африка и Азия. За външен човек бе невъзможно да определи истинските мащаби на неговата финансова империя. Макар и новоизлюпен капиталист, Иван Харков бе овладял изкуството на фирмите параван и корпоративната защита.

Лубин отгърна на следващата страница от досието — лъскава, професионално направена снимка на „Шато Харков“, зимния палат на Иван на улица „Ножантил“ в Куршевел.

Той прекарва там зимната си почивка, както всички богати руснаци — бе казал Островски. — Бъди предпазлив около къщата. Наемните убийци на Иван са бивши офицери от Спецназ и ОМОН1. Чуваш ли какво ти казвам, Александър? Не искам да свършиш като Ирина Чернова.

Ирина Чернова беше известна журналистка от основния конкурент на „Газета“, която бе разкрила една от най-съмнителните инвестиции на Харков. На третата нощ след излизането на статията тя бе застреляна от двама наемни убийци в асансьора на московския жилищен блок, в който живееше. По причини, известни само на него, Островски не бе включил в досието снимка на надупченото й от куршуми тяло.