— Боже мой, добре че си
— Всъщност това не е съвсем вярно. Има един човек в Лондон, с когото редовно говори — човек, който може да е готов да помогне, имайки предвид сериозността на положението.
— Да приема ли, че е британски гражданин?
— Точно така.
— С почтен бизнес ли се занимава?
— Предполагам, че е въпрос на гледна точка. Той е търговец на картини.
— Къде работи?
Габриел му каза.
— О, драги, това може да се окаже малко деликатно.
— Затова съм тук, Греъм. Не бих си и помислил да действам в Лондон, без първо да се консултирам с теб.
— Спести ми любезностите си.
— Мисля, че ние трябва да го проучим отблизо, преди да предприемем какъвто и да е опит за контакт. Светът на изкуството е пълен със съмнителни типове. От предпазливост никой не е пострадал.
—
— Кога можете да започнете?
— Седемдесет и два часа би трябвало да са достатъчни… Ще пусна човек да го следи към обяд — допълни Сиймор. — Предлагам да се срещаме по веднъж на ден, за да преглеждаме докладите от наблюдението.
— Съгласен съм.
— Можем да го правим тук, ако ти харесва.
— Сигурно се шегуваш.
— Тогава ти избери мястото.
— В Сейнт Джеймсис Парк. В шест часа. На пейките от северната страна на остров Дък.
Греъм Сиймор се намръщи.
— Ще донеса трохи хляб.
28. Лондон
Впоследствие, когато анализаторите на дузина различни служби и агенции щяха да се ровят в останките от случая, всички щяха да бъдат озадачени от факта, че основната мишена на Габриел през тези първи дни на операцията не е бил Иван Харков, нито красивата му съпруга Елена, а Алистър Лийч — директор на отдела за импресионистично и модерно изкуство на внушителната аукционна къща „Кристис“, намираща се на Кинг Стрийт № 8 в Сейнт Джеймс, Лондон. Това не им хареса: той беше добър и почтен човек, който бе въвлечен в скандал, без да има никаква вина, освен случайната му близост със злото. По-късно Ейдриън Картър щеше да споменава това като „нашата малка поучителна история“. Животът на малко хора преминава без някакво прегрешение, а на още по-малко може да издържи на щателното телефонно подслушване на МИ5 и двайсет и четири часовото следене на нейните агенти. „Там, по Божията милост, отиваме всички“, би казал Картър.
Всеки разузнавач с поне капка съвест знае, че ровенето в нечий живот може да бъде неприятно преживяване, но Сиймор, който имаше повече скрупули от повечето си колеги, направи всичко възможно това да стане по най-внимателния начин. Агентите му подслушваха телефонните разговори на Лийч при пълна дискретност, наблюдателите му следяха обекта си от порядъчно разстояние, а анализаторите на телефонните записи, банковите извлечения и сметките, платени с кредитната му карта, ги проучваха крайно внимателно. Само подслушвателните устройства, които по настояване на Габриел бяха скрили в дома на Лийч в Кентиш Таун, ги караха да се гърчат от притеснение. Много скоро те им разкриха защо Алистър прекарваше толкова малко време там. Подслушвачите започнаха да наричат съпругата му — Абигейл, с прозвището Звяра.
Без знанието на Греъм Сиймор и МИ5 през тази фаза на операцията Алон се бе установил в една безопасна квартира на Службата на Бейзуотър Роуд. Той използваше това затишие да си почине и да лекува изстрадалото си тяло. Спеше до късно, обикновено до девет-десет часа, и прекарваше остатъка от сутринта в пиене на кафе и четене на вестници. Следобед излизаше от апартамента и правеше дълги разходки в центъра на Лондон. Въпреки че внимателно променяше маршрутите си, всеки ден посещаваше три места: израелското посолство на Олд Корт Роуд, американското посолство на Гроувнър Скуеър и остров Дък в Сейнт Джеймсис Парк. Първите две вечери Греъм се появяваше точно в шест часа, но на третата пристигна с четиридесет и пет минути закъснение, измърморвайки нещо за ядосания си генерален директор. Той веднага отвори безупречно лъскавото си стоманено дипломатическо куфарче и подаде на Габриел една снимка. На нея се виждаше Алистър Лийч да се разхожда по тротоара на „Пикадили“ с жена, която имаше вид на стара мома.
— Коя е тя?