Московска афера

Дните му потекоха в еднообразен, почти монашески ритъм. Вианели се трудеше от зори до обяд, спеше през горещите следобедни часове, след това отново работеше до вечеря. През първата седмица картината остана на работната маса. Вианели изследва повърхността с микроскоп, направи серия детайлни снимки и се зае със структурното подсилване на платното. После премести картината на триножниците и започна да сваля повърхностната мръсотия и пожълтелия лак. Това беше доста еднообразна работа. Първо правеше тампон, като увиваше с памук къса дървена пръчица, после потапяше тампона в разтвор и го прокарваше по повърхността на картината с въртеливо движение — нежно, както обясни Изабела на другите, за да не предизвика допълнително олющване на боята. Всеки тампон можеше да почисти около три квадратни сантиметра от картината. Когато ставаше твърде мръсен, за да бъде използван, той го пускаше на пода, в краката си, и започваше процеса отначало. Маргерита го сравни с почистване на цялата вила с четка за зъби. „Нищо чудно, че е такъв особняк — каза тя. — Работата му го подлудява“.

Когато приключи с почистването на стария лак, Вианели започна последния етап на реставрацията — да ретушира участъците, които се бяха повредили от времето и сътресенията. Толкова изкусна бе неговата имитация на Пусен, че бе невъзможно да се каже къде свършва работата на художника и къде започва неговата. Дори добави фалшиво напукване — фина мрежа от повърхностни пукнатини, при което новата живопис плавно преля в старата. Изабела познаваше достатъчно италианската артистична общност, за да си даде сметка, че синьор Вианели не е обикновен реставратор. „Той е много специален“, реши тя. Нищо чудно, че хората от Ватикана му бяха поверили този шедьовър.

Но защо работеше тук, в една изолирана ферма сред хълмовете на Умбрия, вместо в лабораториите за консервация на Ватикана? Тя размисляше по този въпрос в един слънчев следобед в началото на юни, когато видя колата на реставратора да се задава с висока скорост по алеята. Докато профучаваше край конюшните, той й помаха с ръка и изчезна зад облак светлосив прах. Изабела прекара остатъка от следобеда, измъчвана от друг въпрос: защо, след като пет седмици бе стоял затворен във вилата, внезапно я напускаше? Макар че никога нямаше да узнае това, реставраторът бе повикан от други майстори. Що се отнася до картината на Пусен, никога нямаше да я докосне отново.

3. Асизи, Италия

Малко италиански градове се справяха с наплива на туристи през лятото така елегантно, както Асизи. Групите поклонници пристигаха по средата на сутринта и се тътреха възпитано по светите улици чак до здрач, когато отново се качваха под строй в автобусите с климатик и бяха откарвани обратно до евтините им хотели в Рим. Подпрян на западния крепостен вал на града, реставраторът наблюдаваше група охранени германски туристи, които минаваха уморено под каменната арка на Порто Нуова. После отиде до един павилион за вестници и си купи вчерашния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Покупката, както и посещението му в Асизи, имаше професионален характер. „Хералд Трибюн“ означаваше, че няма опашка. Ако си беше купил „Ла Република“ или който и да е друг италиански вестник, това щеше да означава, че е следен от агенти на италианската служба за сигурност, и срещата щеше да бъде отменена.

Той мушна вестника под мишница, като остави открито заглавието, и тръгна по Корсо Мацини към Пиаца дел Комуне. На бордюра до един фонтан седеше млада жена в избелели сини джинси и тънка памучна блузка. Тя вдигна слънчевите си очила на темето и се взря през площада към началото на Виа Портика. Реставраторът пусна вестника в едно кошче за боклук и пое по тясната улица.

Ресторантът, където бе инструктиран да отиде, се намираше на около стотина метра от базиликата „Свети Франциск“. Той каза на сервитьорката, че има среща с мосю Лафон, и веднага бе отведен на тясна тераса, откъдето се откриваше панорамна гледка към долината на река Тибър. В края на терасата, до която водеше стълбище с тесни каменни стъпала, имаше малко патио с уединена маса. Покрай балюстрадата бяха наредени саксии със здравец, а над главите им се простираше балдахин от цъфнали увивни растения. Пред отворена бутилка бяло вино седеше мъж с късо подстригана червеникаворуса коса и широки рамене на борец. Лафон бе псевдоним. Истинското му име беше Узи Навот и заемаше ръководен пост в тайните разузнавателни служби на Израел. Освен това беше и един от малкото хора в света, които знаеха, че италианският реставратор, познат като Алесио Вианели, в действителност е роден в Долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

— Приятна маса — каза Габриел, след като седна.

— Това е една от малкото служебни облаги на този живот. Известни са ни най-хубавите маси в най-добрите ресторанти в Европа.