Мостът на птиците

Лицето на Припадащата дева първо почервеня, сетне побеля, после тя се улови за гърдите и изстена. — Вие ме убихте! — Подир това направи две крачки назад и шест наляво и изчезна от погледите ни.

Ли Као остана с поглед, втренчен в мястото, където тя изчезна.

— Някои строги критици може и да се съгласят с теб — каза той с нежен глас. След това се извърна към баща п — Хо, ги можеш да чуваш каквото си пожелаеш, но единственото, което аз чувам, е сврака, имитираща звуците на писък и плясък на вода.

Лицето на Окълвания Хо бе побеляло и ръцете му трепереха. Гласът му бе неуверен, но не си позволи да се пречупи.

— Малка хитруша — прошепна тон. — Сега имитира гласа на човек, викаш за помощ.

Ли Као и Окълвания Хо си стиснаха ръцете н тръгнаха по пътеката. Аз, все още неотърсил се от шока, го последвах.

— Изключително талантлива сврака — о, забеляза Господаря Ли. — Просто се чудя как съумява да възпроизведе плясъка по водата и бълбуканията на човек, потъващ в дълбок кладенец.

— Светът е пълен с най-разнообразни дарования — прошепна Окълвания Хо. — Ти например притежаваш едно от тях.

— Имам малък недостатък на характера — отвърна скромно Господаря Ли.

Когато се завърнахме на същото място след час вече бе тихо и реших, че даровитата сврака ни е напуснала.

— Според мен ще е най-добре да изтрия този знак от пътеката — каза Господаря Ли. — В противен случай току-виж някой започне да умува защо той е разположен точно на две стъпки отпред и шест вдясно от един стар кладенец, на който някой безотговорно е махнал капака. Готови ли сте.

— Готов съм — казах.

— Готов съм — отвърна Окълвания Хо. Втурнахме се към дома с развяващи се дрехи, като скубехме косите си.

— Ужас! — крещяхме с все сила. — Ужас! Ужас! Ужас! Клетата Припадаща дева падна в един кладенец.

Към Ли Као и към мен се отнесоха с известна подозрителност, но тъй като през цялото време бяхме в компанията на родния баща на момичето никой не се усъмни, че е станало наистина нещастен случай.

10. Едно наистина хубаво погребение

Ли Као наистина бе изпитал удоволствие от това, че бе съумял да убие някого, който съвсем определено си го беше заслужил. Желанието му да извърши убийство се основаваше на това, че Прародителката, макар и по един свой неповторим начин, бе дълбоко религиозна жена. Свидетелство за нейната богобоязливост бе огромният мавзолей, който си бе издигнала приживе, предполагайки навярно, че някой ден ще благоволи да се присъедини към боговете. Мавзолеят представляваше гигантски железен стълб, висок над сто стъпки, в средата на който бе разположена погребална камера. Пред входа му пък с огромни йероглифи бе изписано посланието, което тя искаше да отправи към бъднините. Ако някой ден историята на Прародителката се изгуби в хода на времето, бъдещите книжници навярно ще бъдат озадачени от съдържанието на нейната епитафия.

НЕБЕСАТА СЪЗДАВАТ БЕЗБРОЙ НЕЩА,
КОИТО ДА ХРАНЯТ ЧОВЕКА.
ЧОВЕК НИКОГА НЕ СТОРВА ДАЖЕ И ЕДНО ДОБРО,
С КОЕТО ДА СЕ ОТБЛАГОДАРИ НА НЕБЕСАТА,
УБИВАЙ! УБИВАЙ! УБИВАЙ! УВИВАЙ! УБИВАЙ!
УБИВАЙ! УБИВАЙ!

Друго свидетелство ти нейната богобоязливост бе слабостта към лоханите. Нямам предвид статуите на будистки светци, от които само в Лун Мен могат да се открият 142 289 Думата ми е за истинските лохани.

Истинският лохан е свят монах, освободил се от душата си по време на самосъзерцание. Смята се, че това е знамение на Небесата и когато открият някой покойник с поглед, вперен В собствения му пъп, с кръстосани крака и стъпала, обърнати нагоре и с ръце в скута с дланите обърнати в същата посока, тялото му внимателно се обвива с няколко пласта зебло. След това зеблото се покрива с няколко слоя лак и завършеният продукт е истински светец, чието тяло може да се съхрани столетия. Ако лакът е поставен особено старателно, а преди това тялото е накиснато във вода, практически се съхранява за вечни времена. Такива лакирани лохани се намират изключително рядко, но Прародителката притежаваше не по-малко от една дузина от тях. Някои люде с нечисти помисли подозираха, че поне неколцина от светиите са се отправили на оня свят, докато кротко са се самосъзерцавали, с помощта на нож, забит между ребрата им от някои телохранител на Прародителката. Така или иначе, но Прародителката безспорно се гордееше много с тях и не пропускаше случай да ги показва при всички по-важни церемонии.