Мостът на птиците

Черните госпожи се гърчеха лениво, радвайки се на топлината на огньовете, но леността им не продължаваше дълго. Ако човек не е видял това със собствените си очи, просто не може да си представи колко много може и трябва да яде една копринена буба. При това единствената й храна са черничевите листа. Няма да е много пресилено да се каже, че звукът, предизвикан от храненето на гладните копринени буби, е в състояние да прекъсне дори зимния сън на мечка. За сън обаче през това време и дума не може да става. До момента, когато бубите започват да образуват пашкула, минават около тридесет дни И през това време има само три кратки периода, през които те не се хранят: Късият сън. Вторият сън и Големият сън. След Големия сън бубите умират, ако човек пропусне да ги нахрани даже и час. Затова и в това време ние работим денонощно, организирани в бригади берем черничевите листа и ги разнасяме из къщите в кошници. На децата, разбира се, се осигурява време за отдих. Останалите обаче се радваме, ако през тези тридесет дни ни се съберат поне шестдесет часа сън.

В тези дни възрастните хора отговарят за поддържането на огньовете, защото бубите се нуждаят от постоянна топлина. Децата, които са твърде малки, за да бъдат включени в бригадите, се оставят на собствените им грижи. Останалите обирахме черничевите листа докато дърветата оставаха голи, а ние едва не падахме от изтощение. Обирането на черниците, принадлежащи на Лихваря Фан, ни излизаше скъпо. Задлъжнявахме с повече разписки към него, но пък те бяха най-хубавите дървета в селото. Бубите постепенно започваха да изменят цвета сн. Първо от черни ставаха зелени. Сетне побеляваха. Накрая започваха да прозират и тогава най-възрастните членове на семействата поставяха бамбукови екрани пред скарите, защото бубите са много свенливи, когато започнат да предат пашкула, и трябва да бъдат оставени на спокойствие.

Оглушителният дотогава шум започваше лека-полека да стихва. Първо, преминаваше в обикновен рев, сетне — в шумолене, и накрая — в шепот. Тишината, която после се възцаряваше в селото, изглеждаше неземна и свръхестествена. Вече нямаше какво друго да се прави, освен да се поддържа огънят. Ако щастието се окажеше благосклонно към нас, след три дена щяхме да махнем екраните и пред взора ни щеше да се появи едно море от снежнобели пашкули, наречени копринени цветя. Натрупани върху скарите, те щяха да изчакат от тях да се извлекат нишки, по-дълги от хиляда стъпки.

Някои от нас смогвахме да стигнем до леглата си. Други заспиваха на място.

Събудих се на осемнадесетия ден от осмата луна, който се оказа и мой деветнадесети рожден ден, под звуците на тихо ръмене. Облаците бяха започнали да се разсейват. Коси слънчеви лъчи преминаваха през сребристите дъждовни капки, а мараня, подобна на дим, се бе издигнала над полята. В далечината се виждаха контурите на Възглавницата на Дракона, а непосредствено до брега на реката няколко момчета дразнеха Сърничката на Фан, която бе възседнала бивол. Реших, че момчетата я закачат, защото от дъжда ризката и бе прилепнала към малки стегнати гърди, каквито хубавото малко момиче преди месец не притежаваше. Сърничката очевидно много се радваше на проявяваното към нея внимание. Откъм манастира на хълма се чуваше камбанен звън.

Изтегнах се лениво в леглото, долавяйки уханието на чай и супа, идващо от кухнята на леля Хуа, и след това рязко станах. Момчетата до реката гледаха с широко разтворени очи Сърничката на Фан, която бе пребледняла като смъртница. Тя се улови за гърлото, издаде болезнен вик и падна от гърба на бивола върху тревата.

Само миг след това вече бях извън дома. Очите на Сърнпчката бяха широко разтворени и втренчени в нещо, но тя не ме виждаше, докато напипвах пулса и — беше слаб и неравномерен. На челото и имаше капчици пот. Казах на момчетата да извикат баща и, взех я на ръце и бързо се отправих към манастира на хълма.

Абатът бе и наш лекар, получил професионална подготовка в академията в Хан Лин. И той бе озадачен от състоянието на Сърничката. Подаваше толкова слаби признаци на живот, че му се наложи да постави огледалце пред устата й, за да разбере дали диша. Сетне взе карфица и я бодна в няколко болезнени точки, но реакция не последва. Очите и все още бяха празни и не виждаха нищо.

Внезапно хубавото малко момиче приседна и изкрещя. Викът й прозвуча пронизително в тишината на манастира. Ръцете й се опитаха да уловят въздуха, да се захванат за нещо, а тялото й започна да се гърчи. Сетне се вцепени и отново престана да дава признаци на живот.

— Демони! — прошепнах аз.

— Искрено се надявам да е така — рече мрачно абатът.

По-късно разбрах, че е заподозрял бяс и че е предпочел вместо с него да се сблъска с най-ужасните демони от най-отвратителните кътчета на ада.