Мостът на птиците

Отдолу, откъм селото, започна да се долавя шум. Странна глъчка, в която след малко започнаха да се различават мъжки ругатни и женски вайкания. Абатът ме погледна и присви едната си вежда. Като мълния се затичах надолу по хълма. Нещата, които последваха, бяха толкова объркани, че и сега ми е трудно да ги подредя в мислите си.

Всичко започнало от дома на леля Хуа. Поддържала тя огъня под скарата в къщата си, когато доловила подозрителен мирис. След като надникнала предпазливо през един процеп в паравана, видяла не очакваната снежнобяла купчина, а черна гниеща маса. Нейният плач привлякъл съседите, които веднага дотърчали. Сетне се отправили бързо към собствените си домове и не след дълго вайкания се разнесли от всички къщи. За пръв път, откакто се помнело, копринената реколта се оказала пълен провал. А това било само началото.

Големия Хон, ковачът, изскочил от къщата си с уплашен поглед и с малкия си син на ръце. Очите на Малкия Хон били широко разтворени и невиждащи. Детето пищяло и махало с ръчички във въздуха. Ковачът бил последван от продавача на вино Вая, чиято малка дъщеричка също пищяла и махала с ръчички.

Други родители също излезли на улицата с децата си в ръце. Една ужасена тълпа побягнала нагоре но хълма, към манастира.

Не беше бяс. Беше мор.

Погледнах с недоумение двете малки момиченца, застанали пред една колиба и смучещи пръстите си. Двете праправнучки на баба Хо. Доскоро бяха толкова болни, че абатът се бе трудил денонощно, чада ги спаси, а сега морът въобще не ги беше засегнал. Влязох в колибата. Баба Хо беше на деветдесет и две години и бързо гаснеше. Със страх се доближих до леглото й и отметнах завивката. Получих силен удар по носа.

— Как си позволяваш такова нещо? Да не би да си Императорската пишка? — изкрещя старата дама.

Имаше предвид император Ву Ти. След смъртта му неговият сладострастен призрак продължил да навестява леглата на наложниците си. В отчаянието си те събрали още жени от пялата страна, и едва след като общият им брои достигнал 503 изтощеният призрак най-сетне мирясал и се прибрал в гроба си.

След като излязох на улицата, навестих и други колиби. Навсякъде ме срещаха малки дечица, които ме гледаха, плачеха или се смееха. Възрастните хора, ако изключим плача им пред скарите с гниещи буби, изглеждаха здрави като коне. Бързо се върнах в манастира и казах на абата какво съм видял. Сетне, когато поразсъдихме за това заедно с него, истината се оказа безспорна, по невероятна.

Не бе пострадало нито едно дете, по-малко от осем години, или който и да е на повече от тринадесет. Всички обаче без изключение деца от осем до тринадесетгодишна възраст бяха станали жертва на мора. Бяха пищяли и махали с ръце, а сега лежаха, неподвижни като мъртъвци, в столовата на монасите, която абатът бе превърнал в болница. Плачещите родители отправяха към абата обнадеждени погледи. Той обаче отчаяно махаше с ръце.

— Кажете ми преди всичко как може една болест да се научи да брои?

В нашето семейство решителният човек беше леля Хуа. Отведе ме встрани и ме заговори.

— Воле, абатът е прав — рече с дрезгав глас. — Необходим ни е преди всичко мъдрец, който да ни обясни как една болест може да се научи да брои. Чувала съм, че такива мъдреци има в Пекин, на Улицата на очите. Чувала съм също така, че взимат много пари за своите услуги.

— Лельо, за да се измъкнат някакви пари от Лихваря Фан ще е необходима поне една седмица. Независимо от това, че и неговата Сърничка пострада.

Тя кимна с разбиране, след това бръкна под робата си и извади оттам стара кожена кесия. Когато изсипа съдържанието й в ръцете ми, в тях се оказаха повече пари, отколкото бях виждал през целия си живот. Стотици медни монети, нанизани на зелен конец.

— Това са пет хиляди медни монети. За това нещо никога няма да споменаваш на чичо си. Никога! — повтори заканително старата жена. — А сега бягай в Пекин. Иди на Улицата на очите и докарай някой мъдрец в селото.

Бях чувал, че леля Хуа на младини била много буйна и много красива. За миг се замислих дали имаше някакви основания да прави дарения на Пан Чин Лнен, покровителя на падналите жени. Нямах обаче време за разсъждения. Понесох се към Пекин с бързината на вятъра.

Роден съм в един и същи ден с луната и затова Пекин наподобяваше лудница, когато пристигнах. Да се опиташ да си пробиеш път през тълпата по времето, когато е излязла на улиците, за да отбелязва лунните тържества, бе равносилно на кошмарите, в които потъваш в тресавище. Глъчката бе неописуема и аз се движех с налудничавия поглед и кънтящите уши на човек, оказал се на празненството на ковачи. Когато най-сетне стигнах до улицата, която търсех, бях напълно ужасен. Бе елегантен булевард, от чиито две страни бяха наредени много скъпи къщи. Над всяка една от тях имаше табела с голямо немигащо око.

Разкриваме истината, казваха ми тези очи. Всичко виждаме.