Мостът на птиците

— Точно така. А нали си спомняте, че осквернителите на гробницата бяха откопали една много голяма глинена плочка? Е, тя се оказа ключа към всичко. В началото дори не можах да повярвам, че всичко съвпада така добре. Текстът бе толкова интересен, че просто изгарях от нетърпение да го прочета в цялостен вид. Когато на другия ден отидох в работилницата, открих, че всички парчета от плочките бяха изчезнали. Започнах да се шляя из коридорите, плачейки и скубейки косите си, докато не се появи любезната ми съпруга и не ми каза да престана да се правя на глупак, Прародителката била рекла, че не подобавало на възрастен човек като мен да си играе с глинени плочки, така че любезната ми съпруга наредила на прислугата да ги изхвърли в реката. От допира с водата, разбира се, се бяха превърнали в парчета кал.

— На твое място щях да прережа нечестивото й гърло — изръмжа Господаря Ли.

— Уверен съм, че наистина щеше да го направиш. Всъщност, аз в онзи момент се сетих за теб. Ако си спомняш, бе ме посъветвал да използвам брадва. Накратко, откраднах една брадва и подгоних любезната си съпруга.

— Успя ли да я настигнеш? — попитах.

— Накълцах я на парчета, а сетне накълцах на парчета и седемте й дебели сестри. Бе страшно приятно изживяване — отвърна Окълвания Хо. — Сетне се отправих към Прародителката, за да сторя същото и с нея, обаче стражите и ме заловиха. Е, щастието не може никога да бъде пълно.

— Чудесно си се справил, Хо! — похвали го Господаря Ли.

— Нали? Някои хора биха могли да окачествят действията ми като просташки — рече Хо с известно съмнение в гласа. — Бях вбесен, защото никога няма да науча завършека на разказа. В него се разправяше за две симпатични божества, за които дотогава не знаех нищо, макар и да ми е познат целият небесен пантеон.

Ли Као замислено сдъвка кичур от проскубаната си брада. Всъщност, не бе в състояние да направи каквото и да е друго движение.

— Хо, ще ти задам един въпрос от академичен интерес. Срещал ли си някъде божество, наречено Вехтошаря? Облечен е в дреха, на която са изобразени небесни и свръхестествени символи, подпира се на патерица и носи флейта, топка и звънче.

— Сред шестстотинте именувани божества няма такова, което да се нарича Вехтошаря — отвърна замислено Хо. — Не трябва да забравяме обаче, че познанията ни за пантеона са непълни. Още първият княз Чин разрушил храмовете и избил жреците и поклонниците на всички божества, които поради една или друга причина не му допаднали. Нищо чудно и Вехтошаря да е бил сред множеството младши божества, паметта за които е изгубена. Уверен съм, че и двете симпатични божества, за които се разказваше в текста върху плочката, също не ще да са били харесани от княза. Селяните много обичат приказките, свързани с женшена, и никога не биха се разделили по своя воля с разказа за най-красивия бог на Небесата, най-хубавото момиче в света, короната, трите пера и…

— Какво каза? — извика Господаря Ли.

— Ами… Споменах короната и трите пера.

— А имаше ли в разказа и три неверни прислужници?

— Дали са били неверни не знам, но наистина бяха споменати съвсем накратко три прислужници. Имената им са…

— Хо, нека да караме поред — рече Господаря Ли. — Уверен съм, че невероятната ти памет е съхранила всички думи от разказа. Не мога да си представя по-удачен начин за прекарване на времето, преди да ме изтезават до смърт, от изслушването на една приказка.

— Наистина ли искаш да я чуеш? Много се радвам. И на мен ми се щеше да я споделя с някого. Може би от дългогодишния ми труд все пак ще има някаква полза. Приказката е много приятна, макар и да не е пълна.

Един от най-отчетливите спомени в живота ми е как лежах на пода на килията, обвит във вериги от главата до петите, и слушах напевния глас на Окълвания Хо, докато палачът в съседната стая ковеше ризниците за мъчения.

Приказката, както бе обещал Окълвания Хо, бе наистина много приятна.

„Преди много години в едно малко селце живяло едно малко момиченце заедно с любящите го родители. Името му било Нефритовата перла. Един ден селцето било нападнато от разбойници и Нефритовата перла била отвлечена от един от тях, който решил, че може да успее да я продаде. След няколко дни стигнали до прекрасен град, там обаче разбойниците били разпознати и се разпръснали, а в суматохата Нефритовата перла успяла да избяга.

Малкото момиченце се озовало в парк с прекрасни цветя, седнало до най-красивото растение и започнало да плаче. Всичко това станало много отдавна, още преди хората да са се научили да разпознават женшена, а красивото растение било не какво да е, а именно Царицата на женшена. Чула плача на уплашеното дете, трогнала се, и когато след малко Нефритовата перла отворила очи, за голяма своя почуда видяла, че до нея била застанала висока жена с приветливо кафяво лице и топло й се усмихвала с добрите си очи.

— Да не би да си се изгубило, малко момиченце? — попитала Царицата.