Можеш ли да пазиш тайна?

За около петнадесетина минути стигаме с автобуса от Айлингтън до Клеркънуел. Лиси ме повежда по една пуста улица, в близост до Смитфийлд Маркет, от двете страни на която се редуват складове и тъмни офис сгради. Свиваме в една пряка, после в друга и най-сетне се озоваваме на някаква малка уличка.

— Това е — отбелязва Лиси, след като се консултира за пореден път с листчето в ръката си. — Клубът е скрит тук някъде.

— Няма ли надпис или нещо подобно?

— Не. Целта е никой, освен членовете му, да не знае къде се намира. Трябва да почукаме на точната врата и да попитаме за Александър.

— Кой е Александър?

— Не знам — свива рамене Лиси. — Това им е паролата.

Парола! Става все по-готино и по-готино! Лиси се вторачва в таблото със звънците на една от сградите, а аз се озъртам любопитно наоколо. Уличка като всяка друга, абсолютно нищо забележително няма на нея. Всъщност дори е доста мижава. Неотличими една от друга мрачни сгради със съвършено еднакви врати и тъмни прозорци. Никакъв признак на живот. А само като си помисли човек, че зад някоя от тези безлични фасади е цялото лондонско общество на знаменитостите!

— Добър вечер, Александър там ли е? — пита Лиси нервно в домофона на една от къщите.

Кратка пауза, след което вратата се открехва като по вълшебство.

Боже мили! Като в приказката за Аладин или нещо подобно. Споглеждайки се възторжено, двете с Лиси поемаме по дискретно осветения коридор, който буквално пулсира от долитащата откъм клуба музика. Стигаме до една метална врата и Лиси изважда ключа си. Докато отключва, аз подръпвам блузката си и си разбухвам косата.

— Влизаме! — измърморва Лиси. — Значи, никакво суетене и никакво зяпане. Желязно самообладание.

— Ясно — измърморвам в отговор и влизам след нея в клуба.

Стоя абсолютно хладнокръвно, забила поглед в гърба й, докато тя показва членската си карта на момичето, което седи на малко бюро във фоайето от другата страна на вратата. А после не откъсвам очи от бежовия килим, докато влизаме в големия, приглушено осветен салон на клуба. Не, за нищо на света няма да се държа като някаква загубенячка и да зяпам по знаменитостите! Няма да…

— Внимавай!

Уупс! Толкова упорито гледам в пода, че без да искам налетявам на Лиси.

— Извинявай — прошепвам. — Къде ще седнем?

Изобщо не се оглеждам за свободна маса, за да не би случайно погледът ми да попадне на Мадона и тя да си помисли, че я зяпам.

— Ей там — някак странно врътва глава Лиси, за да ми посочи свободна дървена маса.

Успяваме някак да седнем, да си оставим чантите и да вземем менютата за коктейли, забили неотклонно погледи една в друга.

— Забеляза ли някого? — питам шепнешком.

— Не. А ти?

— Не.

Отварям менюто за коктейли и съвестно се опитвам да гледам само в него. Истинско мъчение! Очите ме заболяват. Имам чувството, че направо ще умра, ако не се огледам наоколо. Искам да видя как изглежда този прочут клуб, по дяволите!

— Лиси — изсъсквам, — не издържам повече! Ще се огледам!

— Ама наистина ли ще го направиш? — пита с тревожен шепот тя, сякаш съм Стив Маккуин, който оповестява, че се кани да премине през някаква ограда с ток по нея. — Ами… добре. Но внимавай. И дискретно, нали!

— Ще внимавам. Всичко ще е наред!

Добре де! Хайде! Какво пък толкова — просто един бърз панорамен поглед, без зяпане! Облягам се назад на стола, поемам си дълбоко дъх, после най-сетне си позволявам да обходя скорострелно с поглед салона, поглъщайки колкото се може повече впечатления възможно най-бързо. Приглушено осветление… пурпурна тапицерия по диваните и столовете… двама мъже по тениски… три момичета с дънки и пуловери (О, Боже, това ще психяса Лиси)… на една от масите мъж и жена си шепнат нещо… мъж с брада чете клюкарското списание „Скрит поглед“… и това е всичко.

Не, няма начин това да е всичко.

Просто не се връзва с имиджа на клуба! Къде е Роби Уилямс? Къде са Джюд и Сади? Къде са супермоделите?

— Кого… кого видя? — напрегнато шепне Лиси, все още забила очи в менюто за коктейли.

— Ами… не съм много сигурна — прошепвам й неуверено. — Има един тип с брада… може да е някой известен актьор, а?

Лиси се поизвърта уж небрежно на стола си и го оглежда.

— Ммм… не, не мисля — казва най-сетне и отново се обръща към мен.

Миг-два двете се гледаме мълчаливо.

— Добре де, има ли поне една знаменитост тук? — питам най-после аз.

— Присъствието на знаменитости не е гарантирано! — просъсква отбранително Лиси.

— Да бе, знам. Ама човек би си помислил, че щом като…

— Здравейте! — прекъсва ни някакъв глас.

Двете с Лиси се озъртаме едновременно и виждаме към масата ни да приближават две от трите момичета в дънки и пуловери. Едното ми се усмихва нервно и пита:

— Извинете ни за безпокойството, но с приятелките ми се чудехме дали не сте новата звезда от сериала „Приятели“?

О, Боже, пълна трагедия.

Все едно. Не ми пука. Двете с Лиси не сме дошли тук, за да зяпаме как някакви надути знаменитости смъркат кокаин и се перчат. Дошли сме не за друго, ами за да изпием на спокойствие по едно питие заедно.