Можеш ли да пазиш тайна?

И така, след шест месеца напуснах и обявих на нашите, че сменям кариерата и че ще стана фотограф. Това бе направо фантастичен момент, като на филми или нещо подобно. Татко ми даде назаем пари за курса по фотография и да си купя професионален фотоапарат. Беше наистина невероятно вълнуващо! Щях да се хвърля в тази нова за мен и много творческа кариера! Щях да започна приказен нов живот!

Да, ама не. Нищо подобно не стана.

Така де, като начало, имате ли изобщо представа колко получава един асистент-фотограф?

Нищо. Буквално нищо.

Аз, разбира се, не бих имала нищо против и така да работя, стига някой да ми беше предложил място на асистент-фотограф. Обаче не и не, нямаше работа и това си е.

Въздишам тежко и поглеждам унилото си отражение в огледалото зад бара. Ами да, типично! Едно нещо да ми тръгне наопаки и край, всичко отива по дяволите. Ето на — косата ми, дето сутринта я изправих и опънах толкова старателно с гел, вече цялата се е накъдрила и стърчи на всички страни!

Е, поне не съм единствената, дето доникъде не стигна. От осемте души в курса ни по фотография само едно момче постигна светкавичен успех и сега прави снимки за „Вог“ и разни други лъскави списания. А останалите какво? Едно момче ходи да снима по сватби. Едно момиче изкара любовна афера с ръководителя на курса. Друго момче тръгна да пътешества по света. Друго момиче роди бебе. Трето започна работа във фабрика за детски закуски — от тези, дето ги продават с по някоя играчка във всеки пакет. А един пък стана застрахователен агент.

Междувременно аз затъвах все повече и повече в дългове, така че започнах да се хващам на всякакви временни работи и да кандидатствам за места, където плащаха истински заплати. Ето как преди единадесет месеца се озовах като асистент в отдела по маркетинг на „Пантера Корпорейшън“.

Барманът слага пред мен водката с тоник и ме поглежда изпитателно, а после ми подхвърля:

— Я горе главата! Не може да е чак пък толкова кофти!

— Благодаря — отвръщам признателно и отпивам от чашата.

И веднага ми става мъъъъничко по-добре. Точно се каня да отпия втора глътка и мобилният ми телефон зазвънява.

Стомахът ми се преобръща нервно. Ако ми звънят от офиса, ще се направя, че не съм чула.

Но не, не ми звънят от офиса. На екрана е изписан домашният ми номер.

— Здрасти! — казвам, натискайки зеленото бутонче за разговор.

— Ей, как си? — долита гласът на Лиси. — Как мина?

Лиси ми е съквартирантка и най-старата ми приятелка на света. Тя има буйна черна коса, коефициент на интелигентност някъде към 600 и е най-милият човек, когото познавам.

— Пълна катастрофа — осведомявам я покрусено.

— Какво стана? Не я ли сключи тази сделка?

— Не само не я сключих, ами и залях с къпинов сок директора по маркетинг на „Глен Петрол“.

Забелязвам, че при тези мои думи стюардесата през две столчета от мен едва успява да прикрие усмивката си. Усещам, че се изчервявам. Страхотно! Сега вече целият свят знае за провала ми.

— О, милото ми! — възкликва Лиси и аз просто я чувствам как се опитва да измисли нещо позитивно, което да ми каже. — Е, поне си привлякла вниманието им — заявява най-сетне тя с категоричен тон. — Поне няма да те забравят скоро.

— Ами да, предполагам — съгласявам се мрачно. — Някой да е оставял съобщения за мен?

— Ъъъ… не. Искам да кажа, баща ти се обади, обаче… ъъъ… е, знаеш… то не беше… — проточва Лиси уклончиво.

— Лиси! Какво искаше татко?

Мълчание.

— Ами, каза, че братовчедка ти спечелила някаква браншова награда — най-сетне измърморва Лиси с извинителен тон. — Щели да го празнуват в събота, едновременно с рождения ден на майка ти.

— О, чудничко.

Отпускам се още по-тежко на столчето. Само това ми трябваше. Братовчедка ми Кери, притиснала до гърдите си сребърна купа за „Най-добър пътен агент на света, всъщност не — на цялата вселена“.

— Обади се и Конър също, да види знам ли как вървят нещата при теб — добавя бързо Лиси. — Беше много мил. Каза, че не искал да ти звъни на мобилния, да не би да те обезпокои по време на съвещанието.

— Наистина ли?

За първи път днес почувствах духът ми леко да се повдига. Конър. Гаджето ми. Моят мил, тактичен приятел.

— Той е такъв сладур! — възкликва Лиси. — Каза, че цял следобед не можел да мръдне от някакво тяхно съвещание, но че специално заради теб отложил уговорката си за тенис след работа. И пита дали ще приемеш да те изведе на вечеря.

— О! Би било чудесно. Благодаря ти, Лиси.

Затварям телефона и отново отпивам от водката, вече в много по-ведро разположение на духа.

Конър. Гаджето ми. Моят приятел.

Както казва Джули Андрюс (Джули Андрюс (род. 1935 г. в Англия) — изключително популярна американска театрална и киноактриса, певица, водеща на телевизионни шоу и образователни програми, авторка на детски книги и общественичка. — Бел. прев.): „Когато кучетата хапят, когато пчелите жилят… достатъчно е да си спомня, че имам приятел, и нещата вече не ми изглеждат чак толкова скапани.“

Или както там го е казала.