Мъртвите сибирски полета

Другарите на Елисавета налягаха и заспаха, докато тя с разтреперано сърце очакваше да види дали ще затворят и нея при останалите затворници.

Тя размисляше за бягството, с което се бе заел Бояновски: дали щеше да успее, дали този опит нямаше да бъде осуетен и да стане причина за нови теглила и нещастия.

Тази вечер пазачите бяха пийнали повечко „водка“, поради което изпозаспаха като заклани, така че силното им хъркане се чуваше надалеч.

Тревожна и уплашена, Елисавета стана и тръгна към живачния извор, където Бояновски и останалите я очакваха. Тя спираше диханието си, за да не би да пробуди някого, и вървеше все покрай стената.

Изведнъж кракът й се удари в нечие тяло, което лежеше напряко.

Това бе един пиян пазач, който повдигна малко глава, отвори очи и машинално улови края на Елисаветината рокля.

Нещастницата се разтрепера, защото помисли, че е завинаги изгубена.

В рудника беше тъй тъмно, че казакът не можа да познае Елисавета, но щом дръпна по-силно дрехата й, тя падна на земята. Той сграбчи младото й тяло и в този миг позна, че това е жена.

Очите му блеснаха в тъмнината, той започна да я притегля все по-близо до устата си, която вонеше на ракия.

— Много добре, гълъбче — бъбреше с надебелял език, — добре си сторила, че си дошла при мен.

Елисавета трепна от срам.

Тя беше в много неловко положение; за да не се издаде, трябваше да понася гнусните целувки на пияния казак.

Но Елисавета получи неочаквана помощ.

Като с невидима сила някой я изтръгна от прегръдките на казака и за миг — повече носена, отколкото влачена — тя се намери в мрачния проход.

— Това съм аз — прозвуча познатият глас на Бояновски. — Тръгнах да ви посрещна, защото помислих, че по пътя може нещо да ви се случи. Мисля, че пристигнах тъкмо навреме, за да ви отърва от насилието, което искаше да извърши над вас онова животно.

Покъртена, Елисавета стисна ръцете му.

— Хиляди благодарности — изрече тя. — Страхувам се да не би онзи нещастник да ни преследва.

— Това не ме смущава — отговори Бояновски, — защото всички пазачи са мъртвопияни, а този, на когото случайно попаднахте в ръцете, не може навярно и да се повдигне от мястото си. Но, Елисавета, вие виждате, че стигнахме. Вижда се слаба светлина; там се намира живачният извор и там ни очакват другарите по нещастие, които са готови по-скоро да умрат, отколкото да продължават един тъй мъчителен живот.

След това двамата завиха и в миг се намериха пред група затворници, между които имаше и няколко жени.

На слабата светлина от кандилцето, закачено на стената, по лицата им се оглеждаше решителност и смелост.

— Аз съм, приятели — каза Бояновски. — Не се бойте! Водя ви още един член на тайното събрание, на съгласието на когото можете да разчитате, тъй както и на мълчанието му.

— Добре дошла, сестро в бедата и нещастието — отекна в мрака глух глас.

Двадесетина от тях простряха ръце към Елисавета и поздравиха.

— Сега на работа, приятели! — добави Бояновски, който беше като главатар на това събрание. — Да не губим нито минутка, защото всяка минутка ни е скъпа и драгоценна. Трябва да работим бързо, храбро и решително. Готови ли сте още тази вечер да започнем нашето дело? Знаете, че надеждата за спасение е твърде слаба и че ето пъти е по-възможно да пропаднем, отколкото да се спасим! Но все пак аз смятам, драги приятели, че и вие мислите като мене и че сто пъти бихте предпочели смъртта, отколкото да се мъчите и да търпите тези тежки, нечовешки мъки в сибирския ад.

— Предпочитаме доброволно смъртта — отговориха всички едва чуто.

— Заради това ние трябва да продадем скъпо нашия живот — каза Бояновски, като замахна силно с ръка, тъй че оковите му издрънчаха. — Така също не трябва да се церемоним и да съжаляваме онези, които всеки ден ни мъчат и ни довеждат до подлудяване.

— Със синджирите си ще ги пребием! — извика един младеж с жълтеникава брада, който бе изпълнен с отмъстителност и омраза, та искри изскачаха от очите.

— Успокойте се — каза Елисавета. — Нима петата заповед не гласи — не убивай? Макар и да сме жертви на тъпи кръвопийци и на диви зверства, кой ни дава право да проливаме кръв?

— Голяма чест и почитание на вашите възгледи, Елисавето — отвърна Бояновски, — но не ни остава друго средство за спасение. Трябва да премахнем всичко, което ни пречи, за да стигнем до желаната свобода. Пред всекиго от нас руското правосъдие е сторило грях, всекиму е направило зло. Що се отнася до мене, аз не зная защо съм докаран тук. Явно не съм осъден, нито пък ми дадоха възможност да се защитя. Отделиха ме от скъпата ми и любима жена и ме довлякоха тук, където жив ме закопаха. На колене молих пазачите да ми кажат вината, но в отговор те само вдигаха рамене! Тъй бе с мене, а с вас?

— Още по-зле — извикаха затворниците. След това всеки накъсо, с пресеклив глас разправи горчивата си съдба.