Мъртвите сибирски полета

Госпожа Бояновска имаше едва 17 години, докато съпругът й бе прехвърлил 30-те. Освен че беше млада и хубава, тя бе още весела, пълна с живот и буйна млада натура; напротив, мъжът й разсъждаваше сериозно и беше енергичен в изпълнение на своята длъжност. Тя обичаше весели общества, балове и веселби, а той — уединението и тихия домашен живот. Но въпреки различието в темперамента, те се радваха на пълно щастие. Ала един ден се случи нещо, на което не би повярвал ни един смъртен в Петербург. Държавният съветник бе затворен от тайната полиция и без следствие и присъда го отведоха в сибирските рудници. Той беше изкарал тук цяла година, когато пристигна Елисавета. За късо време между тези две същества се развиха приятелски отношения. Винаги, когато му се удадеше възможност, той прошепваше по някоя дума на Елисавета, а тя доброволно и с радост му разправяше за всички случки от своето минало.

Така бе и в деня, когато въвеждаме нашите читатели в рудника. Сега му се удаде случай да й пошепне нещо, защото надзирателите се бяха отдалечили.

— Ако ви предстои избор между живота в този ад и смъртта, кое бихте предпочели, Елисавета?

— Смъртта — решително отговори младата жена.

— Тогава навярно и вие ще се присъедините към нас.

— Аз се досещам за всичко — отвърна младата жена. — Вие искате да бягате, искате да напуснете това място на мъки.

— Ще узнаете своевременно за всичко — пошепна й Бояновски. — Не по-късно от един час след като легнем излезте скришом до живачния извор. Ще намерите мене и останалите ни приятели. На това място ще се посъветваме още веднъж и тогава ще предприемем решително делото.

— Ей, скот такъв — викна в тази минута груб глас, — какво шушукаш там?

Един от надзирателите незабелязано се беше приближил. Той наистина не чу техния разговор, но видя, че Бояновски шушнеше на съседката си. И това бе достатъчно, за да изяде той камшика по плещите си. Казакът удари нещастника така силно, че дори бликна кръв от удареното място; с едната си ръка той се подпираше на чука; не издаде звук, не искаше да се издаде пред мъчителя си, че го е заболяло силно.

— Какво е сгрешил пак номер 137? — попита груб мъжки глас.

Човекът, който отправи този въпрос към казака, беше главнокомандуващият в Тоболск. Той се зовеше капитан Николин. Беше твърде горд човек, с къса прошарена коса и черни мустаци. Изражението на лицето му бе сурово, без жалост или други някакви чувства.

— Прочее — повтори капитанът, — какво е направил номер 137, искам да зная.

След като изговори това, той презрително погледна Бояновски, а онзи пък го изгледа от главата до петите.

Капитан Николин се познаваше с Бояновски още от времето, когато последният беше силен и на власт. Тогава Николин беше офицер от конвоя на царицата в Петербург. Макар и да беше с 15 години по-стар от Бояновски, той му съперничеше пред прелестното момиче, което отпосле стана жена на Бояновски.

Николин трябваше да отстъпи на щастливия съперник. В своята ярост той се закле, че ще му отмъсти и оттогава още ликуваше с неизказана радост. А сега, когато Бояновски му бе паднал в ръцете, той използуваше всеки случай, за да му отмъсти.

Казакът му разправи защо е употребил камшика.

Тук трябва да споменем, че всеки затворник, щом влезеше в сибирските рудници, губеше право на собственото си име и получаваше номер, с който в бъдеще се именуваше. Слагаха го на гърба му върху едно парче жълт плат.

— Значи него пак го хванахте да злоупотребява с правилата и заповедите ми? — каза с насмешка капитан Николин. — Във всеки случай на номер 137 трябва да му сложим на устата някаква кошничка. Тъкмо днес аз свалих една от муцуната на ловджийското си куче. Тя е лоша за животното, но извънредно добре би прилегнала на този човек.

Бояновски стисна конвулсивно чука; кръвта му закипя. Вдигна чука да пръсне черепа на неприятеля си, но ръката му падна, когато съгледа умолителния поглед на Елисавета. Той се постара повече да не обръща внимание на оскърбителните думи на Николин. На устните му се появи насмешка, от която би потреперал и командирът, ако го бе видял.

— А номер 190 същото престъпление ли е извършил? Наказвам и двамата с двудневен глад! Ако това се повтори, ще използувам кошницата, а в случай че и това ве помогне, ще употребим друго средство.

И като се задави от висок смях, той излезе из рудника.

Щом главнокомандуващият излезе, звънецът удари, за да извести на затворниците, че работата престава.

Един човек се доближи до Елисавета, откачи синджира, с който беше вързана, и я поведе към нейната стая. По пътя казакът постоянно я задяваше и гледаше да я привлече към себе си. Тя с всичката си сила се измъкна из ръцете му и избяга в групата на другите осъдени.

Спалнята на арестантите беше дълга и толкова висока, колкото да се изправи човек. Осветляваше се от едно кандилце, което висеше на стената. Арестантите трябваше да спят по скамейките, на които бяха сложени някакви стари сламени дюшеци. В прегради, направени за един, спяха по седем човешки същества.