Мъртвите сибирски полета

— Ако високопоставеният господин полицейски директор благоволи да се смили за мен и бъде така добър да каже някоя и друга думица за мен пред господин министъра на полицията, за да ми увеличи заплатата, аз ще намеря средство и начин да принудим тази твърдоглава жена да говори.

— Двойна ще бъде заплатата ви — каза Кардов, — ако тази упорита уста изрече клетвата, която трябва да притежавам.

— Тогава да опитаме с пара — пошепна инспекторът. — Ха, ха, ха, ненапразно затворих в старото банче тази млада жена. Мисля, че ще й стане зле, ако се поизпоти на парата.

— Добре — каза Кардов след няколко минути. — Планът ви ми се харесва! Хайде, убедих се, че тя ще се реши на клетвата, когато се задуши…

Със заповеднически жест Кардов даде знак на свещеника да излезе от килията, в която беше Елисавета.

След това тя пак остана самичка.

Изнемощяла и покрусена, падна на колене и със сключени ръце молеше Бога да й даде сили да се съпротивлява на предложенията на този грозен човек.

Но тъкмо по средата на молитвата тя беше поразена.

Що бе това? Въздухът в килията стана така гъст, че Елисавета едва можеше да диша. Силна пара като че излизаше от стените, пода и потона.

Елисавета залиташе и пипнешком търсеше някакъв изход.

Около нея беше тъй горещо, като в най-горещите пустини, когато слънцето силно прежуря. Нетърпимата топлина действуваше на Елисавета тъй, че беше като упоена. Пот обля цялото й тяло и тя все повече и повече изнемощяваше. Нещастната започна да се досеща какво става с нея. Тя не бе вече в обикновена килия, а в тъмничното банче. Навярно бяха отворили някоя тръба, от която постоянно излиза пара. Парата все по-силно и по-силно се нагорещяваше и нещастната жертва губеше свяст.

Елисавета се подпря на стената, за да не падне. Гърдите й буйно се повдигаха, не можеше вече да си поема въздух. Пред очите й започнаха да се явяват огнени пламъци, които сякаш идваха все по-близко и по-близко.

— Сбогом, дете мое — изпищя Елисавета, — сбогом! Аз няма никога да те видя!

В този миг откъм вратата се чуха три силни удара.

— Ще се закълнеш ли? — извика с дълбок и пронизителен глас Кардов.

— Да се закълна? — хълцаше Елисавета. — Да се закълна?… Не, хиляди пъти не…

Тя не можеше повече да говори. Съвсем изнемощяла и полузадушена, падна на земята. Като се пробуди по-късно, едва можа да повдигне глава. Ала колко се учуди тя, като отвори очи.

Като в мъгла съгледа някаква черна сянка да стои на колене пред нея — благо и пълно с участие лице, лицето на стареца с патериците.

— Това сте вие, приятелю? — попита тихо Елисавета. — Де съм? Как можахте да дойдете при мене? Боже, Боже, нима съм съгрешила, че така ме наказваш? Сигурно ще се смилиш и ще изпратиш Архангела да ме спаси от ужасните мъки.

— Не викайте тъй високо! — пошепна й старецът. — С опасност за живота си дойдох. Тук с пари човек може много да сполучи. Падна ми шепа рубли да подмамя един пазач. Той ме доведе до банчето и дойдох навреме да ви избавя, защото животът ви висеше на косъм.

— Да бяхте ме оставили да умра — каза Елисавета. — Честна дума, щеше да е сто пъти по-добре, ако бях умряла. Нима не предчувствувам съдбата, която ме очаква? Ще ме хвърлят в сибирските рудници без всякаква милост и съжаление, ще ме закопаят в онзи гроб, в който са закопани толкова живи същества!

— Щом знаете това — каза той, — освободен съм от тежкото задължение да ви го съобщя. Да, тъй е, баронесо, ти си нещастница и невинна жертва! Свърши сметките си с живите, защото всеки, който отиде там — в ада на сибирските рудници, е заличен от списъка на живите.

Младата жена чупеше ръце и говореше:

— Могат да постъпват както си щат, всички мъки ще понеса леко, защото Бог е с мене: само една мисъл ме мъчи, мисълта за детето ми.

— Затова и дойдох да те потърся за сетен път, Елисавето — прекъсна я старецът. — Случаят ни събра, за да стана свидетел на това как изтръгнаха детето от ръцете ти и казашкият камшик те плесна по лицето. Тогава се заклех в душата си, че ще бъда покровител на детето, което, оставено на хорския произвол, стана сираче.

— Да те благослови Бог за тези думи, хиляди пъти да си благословен! — каза Елисавета, като целуваше разтрепераните ръце на стареца.

Той се престори, че не е чул тези думи и с радостен глас добави:

— На клетвата си ще остана верен, баронесо. Ще подиря детето ви в многолюдната столица на силния цар. Ще го подиря навсякъде, на всяко място и докато не го намеря, няма да се успокоя и помиря. Тогава ще застана пред твоето и моето дете и ще река: „Синко, нося последните поздравления на умиращата ти майка и последната й дума, която трябва да бъде свят завет през целия ти живот. Чуй, синко, коя беше последната дума на твоята майка: Отмъщение, отмъщение за онези, които опропастиха както нея, така и тебе! Отмъщение на убийците на майка ти.“

При тези думи старецът много се развълнува. Из очите му изскачаха искри и той се изправи гордо. Слабостта и изнемощялостта, които дотогава се забелязваха, изведнъж като че изчезнаха.