Мъртвите сибирски полета

Забравений Иван се наричаше всеки сибирски беглец, който по някои свои съображения искаше да скрие нещо от миналото си. Всички се нареждаха под обща категория с прозвище „забравени“ — затова и полицията губеше право да научи подробности за тях. Тя наказваше всеки, който носеше името Забравения Иван, с 5–6 години работа в сибирските рудници, независимо дали бе злосторник или политически престъпник.

Казаците донесоха синджири и вързаха ръцете на беглеца. Офицерът даде заповед да го отведат до близкия затвор.

— По-добре ще е да ми дадеш да хапна нещо — каза Забравения Иван, — защото иначе мъртъв ще ме отведете в затвора. От четири седмици нищо не съм ял.

— Щом си гладувал толкова време, можеш да погладуваш още малко — каза жестокият офицер. И без да обърне внимание на молбата на нещастника, даде знак за тръгване. Забравения Иван забиваше зъби в пръстите си, дано изсмуче малко кръв, за да намокри изсъхналите си устни. В тази минута старецът с патериците се приближи до него и като го огледа от главата до петите, каза:

— Откопчай торбата от гърба ми. В нея ще намериш хляб и риба. Вземи си колкото щеш, но да не измъкнеш и малката кесийка, която е до хляба.

Очите на беглеца светнаха с необикновен огън.

— Да открадна! О, и брилянти да имаше в торбата ви, вярвайте, бих предпочел парче сух хлебец. Допущате ли, че ще дръзна да сторя това, и то на моя спасител? Забравения Иван, ако и да е вагабонтин, не е толкова долен, че да направи това. Да, той не е толкова неблагодарен, както предполагате вие!

При тези думи той сграбчи торбата, извади хляба и сухата риба и започна бързо да гълта.

— Какво престъпление си извършил, Забравения Иване? Беглецът отговори с пълни уста: убийство, и то двойно убийство, и пожар при това!

— Двойно убийство? — каза старецът. — Ти, човече, не си достоен да те спасявам от глад. По-добре беше да се скапеш по пътя.

— Безразлично ми е — отговори беглецът, като отпусна равнодушно рамене. — Аз бих казал, добро старче, че и вие, както и много други, твърде преждевременно ме съдите, защото не искате първо да чуете причините, които са ме заставили да извърша това. Тогава чуйте: убих жена си и тъща си. Удавих ги със собствените си ръце, господине! Жена си за това, че ми измени, а тъща си, защото беше посредница на дъщеря си. А собствената си рожба, своята плът и кръв, продаде на един богаташ, който откупи със злато безчестието ми. Аз бях сиромах, кондуктор по железниците. По цели дни и нощи бях на крака, за да изхраня семейството си. Работех от сърце, защото жена ми беше хубава и аз я обичах до лудост! Обичах и децата си, защото те бяха родени от моята Марианка. Един ден нещастие сполетя къщата ми. Веднъж един частен влак излезе от релсите. Беше на някой си Ягодкин, богат търговец от Петербург. Вината не бе моя. Машинистът бил пиян. Доведоха Ягодкин полумъртъв в къщата ми и жена ми положи големи грижи за него.

Оздравя богатият Ягодкин, но не му се искаше да си отива. Разправяше, че не можел да предприеме такъв дълъг път, догдето не оздравее напълно. На това аз му отговорих: „Нека Бог благослови присъствието ти в моята къща. Останете тук, докато желаете.“ Тъкмо това търсеше този богаташ — да може да унизи един бедняк.

Така течеше времето. Но един ден ето малкият ми син ми каза: „Татко, я погледни тази златна рубла, гостенинът ми я даде, за да не ти обадя, че той винаги целува мама, а пък баба винаги ме заплашва, че ще ме хвърли във фурната и ще ме опече като хляб, ако ти кажа какво съм видял.“

От този час аз непрекъснато ги следях и скоро забелязах, че моята Марианка и богаташът Ягодкин…

Но по дяволите, задушавам се, като си спомня. Като див звяр пламна скитникът и така силно плесна с ръце, че синджирите му издрънкаха.

Старецът с патериците го слушаше мълчаливо, а Елисавета и Понятовски се доближиха, за да чуят и те тоя чуден разказ. Като забеляза въпросителните им погледи, човекът с черната коса подскочи диво и грубо извика:

— Защо ме гледате тъй странно? Нима тези случки не са обикновени в живота? Рядко ли е жената да измени на мъжа си и той да си отмъсти кърваво? Бъдете уверени, че аз никога не съм се разкайвал за това. И сега, ако беше отпреде ми, бих я удавил. Несправедливо е, че заради това съм осъден на 20 години затвор. Не зная само какво е станало с децата ми. Имам син и дъщеря. Ах, колко бих искал да зная дали са здрави горките ми сирачета.

Елисавета беше покъртена. Раната й наново се разтвори, защото и тя оплакваше детето си, тъй немилостиво изтръгнато из ръцете й. Искаше да попита за детето си, но в това време един казак замахна с камшик и извика:

— Какво сте навели глави, грешници? Марш напред! Веднъж да се отървем от вас и да ви предадем в тъмницата, та да не отговаряме повече за вас, негодни изроди!

Най-после стигнаха до така очаквания затвор. На разсъмване, в студена и мъгловита зора, застана тази група заточеници пред тъмницата.