Мъртвите сибирски полета

Но изведнъж малкият ангел подхвръкна уплашено, защото един гарван с корона на главата си се спусна из облаците и между тях започна борба на живот и смърт. Гарванът с яката човка и острите нокти искаше да сграбчи ангелчето, но то се издигаше все по-нависоко и по-нависоко над облаците и грабливата птица с короната не успя да го достигне. Елисавета не можеше да откъсне поглед от тази чудна сцена, която разкъсваше майчиното й сърце. Тя започна да плаче, а след това тихо започна да се моли Богу за детенцето си. Далеко в безкрайността гарванът размахваше крилете си и гонеше малкия ангел. Искаше да го свали на земята, но ангелчето успяваше да отбива ударите му.

Изведнъж светлото ангелче се спусна върху гонителя си и смъкна короната от главата му. В тази корона, изглежда, се състоеше всичката негова сила, защото щом бе свалена, грабливата птица полека-лека започна да пада към земята, додето най-сетне се намери пред краката на Елисавета и се сви от болка и изнемога.

С вик Елисавета се сепна от съня и плахо се огледа.

С ужас забеляза, че в тази страшна тъмница не беше сама.

Пред нея стоеше човек със светла униформа. Бледното му лице бе обрамчено от черни мустаци и голяма брада, а изпитателните му очи дръзко гледаха Елисавета.

Това беше Кардов, царското оръдие, човекът, който предаде великия княз Константин на брата му — царя. Униформата, която той носеше, бе най-голямо доказателство, че царят е възнаградил неговия труд и услуги и че му е дал доста завиден пост — директор на петербургската полиция.

Кардов не беше сам. Съпровождаше го един свещеник, който държеше в ръцете си голям кръст и лика на Спасителя. Тук бе и инспекторът на военните затвори — човек слабичък, малък, с кестенява коса и продълговато лице.

Като съгледа тези хора, Елисавета се възмути: първата мисъл, която й дойде наум, бе, че те са дошли да я отведат на мястото за екзекуция и затова заяви решително:

— Кажете ми накъсо, че последният ми час е настъпил и аз ще предам душата си Богу и мирно ще тръгна подире ви.

На бледото лице на Кардов се показа иронична насмешка.

— Вярвам, че искате да умрете, графиньо Елисавета, ала нашето намерение е да ви направим безопасна. Аз идвам по заповед на великия княз Константин. Неговата заповед ме принуди да предприема дълъг път — от Петербург до Сибирската пустиня, и сетне и до вас, баронесо Елисавета.

Елисавета се изправи гордо.

— И какво иска от мене великият княз? — попита тя. — Нима моите мъки не са му достатъчни? Нима не му стига това, че жена си и детето си хвърли в беди и страдания? Кажете, какви още мъчения е измислил за мене?

— Никакви мъчения — отговори Кардов. — Всичко, което великият княз иска, е да се закълнете пред нас, че никога и никому няма да кажете за онова, което е било между вас и княз Константин.

— Ще рече, сама себе си да предам — извика Елисавета. — Какво? Нима трябва да прикрия гнусното му дело? Нима трябва сама да потвърдя, че той ме имаше за любовница, която му стана отвратителна и която той изгони! Не, ако се закълна в това, ще дам свидетелство, че Елисавета е била само държанка и никога детето ми, моят Владимир, няма да посмее да носи името на Романовците!

— Млъкни! — изгърмя гласът на царския посланик. — Ти не знаеш какво те очаква, щом се колебаеш и не искаш да се закълнеш.

Той приближи и й прошепна сърдито:

— Слушала ли си някога за сибирските рудници и за онези студени гробове, изпълнени с живи човешки същества, които не виждат никога нито слънцето, нито месеца? Чувала ли си за ония, които, завързани със синджири за количките си, са длъжни да влекат тази тежест, докато умрат?

Студени тръпки полазиха по цялото тяло на Елисавета. Сибирските рудници! Тя беше слушала за страшното място, знаеше и това, че който отиде там, вече не се връща между живите.

— Решавай, жено — настояваше Кардов, — и се закълни в онова, що иска великият княз, или още утре ще се намериш на път за живите гробници в рудниците.

Кардов отстъпи мястото на свещеника, който с кръст в ръце направи няколко крачки напред и с дълбок и свенлив глас каза:

— Закълни се, дъще, за да се избавиш от този ужас. Елисавета отскочи в един ъгъл на тъмницата и с хълцане извика:

— Няма да се закълна, не мога! В такъв случай аз сама бих унищожила и обезобразила женската си чест.

Кардов нетърпеливо тропаше с крак, така че искри излизаха от шпорите му.

— Нима изтраях толкова мъки и се изложих на такива опасности, за да се върна сега с празни ръце в Петербург? — извика Кардов. — Ако знаех някакво средство да принудя тази жена, бих си послужил с него, макар то да беше и най-жестокото изтезание.

— Има едно средство — прошепна тънък глас. Тези думи каза инспекторът на полицията. Той даде знак на Кардов, че иска да говори насаме с него.

Когато двамата се отделиха, инспекторът ниско се поклони пред големеца, потривайки мършавите си ръце.