Мъртвите сибирски полета

Дървената врата на затвора се отвори и керванът влезе вътре. На всяка врата стояха стражари, а в двора, пълен с нечистотии, се разхождаха стотици оковани със синджири затворници, които излизаха на чист въздух всяка сутрин.

— Да се държим заедно — прошепна старецът с патериците. — Нека не се делим, да бъдем в една стая.

— Дали ще ни разделят? — попита Елисавета. — Нима няма да обърнат внимание на това, че не сме от един пол, и ще ни наблъскат в една стая с мъжете, та да прекарваме с тях не само цели дни, а и цели седмици?

— Тази надежда ще пропадне — каза старецът. — Тук не искат да знаят нито за безсрамието, нито за други неблагоприличия. Ах, ето идват да ни затворят по килиите. Сега бъдете решителни и мъжествени, защото мястото, което ни очаква, е страшно.

Започнаха да въвеждат осъдените в една стая, в която можеха да се съберат около 15 души; но въведоха три пъти повече. Стаята беше доста светла, но въздухът беше доста задушлив и горещината не можеше да се търпи. Двата двойни реда скамейки, сложени покрай стените, едва можеха да поберат половината от тези хора, а останалите трябваше да налягат под скамейките или на голата земя.

Подът на тъмницата никога не е бил почистван. Калта, която затворниците бяха носили с краката си в дъждовно време, покриваше дъските.

Изпотрепаните и измъчени затворници не успяха да заемат места на скамейките и налягаха без много колебания в тази смет. Задушлив спарен въздух изпълваше цялото пространство.

Като влезе в тази килия, Елисавета бе обзета от ужас. Щеше да падне в несвяст, ако не беше силната ръка на поляка, който я подпираше.

— Значи на това място ще си поотпочинем — извика тя. — Тук ще се предам на мирен сън, сред тази тълпа от престъпници? О, Боже мой, Боже мой, не издържам, не мога повече…

— Елисавета! — чу се един креслив глас.

Щом се обърна, тя се намери между две жени, чиито погледи всяваха страх и ужас.

Едната беше висока, суха, с напукани устни и без зъби. Очите й бяха сиви като на котарак. Щом се обърна Елисавета, тази жена се спусна към нея и сръчно я хвана за ръката.

— Ела тук — каза повелително, — няма да бъдеш с останалите затворници. За тебе има отделна стая.

Елисавета страхливо загледа двете жени. Клетата, тя не разбираше дали тази покана не е направена с умисъл и с някакви задни цели.

— Отделна стая! — извика с разтреперан глас тя. — А, това е добре. Те имат милост към мене! Къде ще ме отведете сега?

— Там, дето ти се харесва — подиграваше се сухата жена и започна да се смее, както направиха и останалите.

— Те имат някакви задни намерения към тази жена — шепнеше старецът на княз Понятовски. — Възможно е да я затворят в отделна килийка, но това е най-грозното, което може да й се случи.

Младият княз не можа да изтърпи това, той вдигна пестници и рече:

— Нима ще допуснем това? Нима ще останем хладнокръвни пред сцената, която искат да разиграят с тази нещастница? Нима трябва да я оставим да я мъчат и унижават?

— В тази минута всяка съпротива е безсмислена — отвърна тихо старецът. — Ако постъпите така, и нас ще сполети същата участ. По-добре е да наблюдаваме какво става около нас, та в даден момент да я отървем.

— Аз няма да дойда с вас — каза Елисавета с треперещ глас. — Желая да остана между своите приятели! Ах, помогнете, помогнете ми, приятели мои, те ме влачат насила…

Жените не обръщаха никакво внимание на молбите на изнемощялата мъченица. Те разплетоха дългата й гъста коса, а едната не се задоволи с това, нави около сухите си ръце тази вита коса и почна да я влачи. С нямо равнодушие останалите заточеници наблюдаваха страшната сцена, която се разиграваше пред очите им. Само човекът с патериците, младият княз и Забравения Иван наблюдаваха тази картина с дълбоко съчувствие. Двете грозни жени влачиха Елисавета по дългия мрачен и нечист коридор, докато стигнаха до една врата в края му. Една от тях извади ръждясал ключ и отвори вратата. Щом Елисавета пристъпи прага на тази тъмна килия, жените я тласнаха вътре и силно затръшнаха вратата. Килията, в която се намери Елисавета, не беше по-голяма от гробница. Елисавета дишаше тежко и дълбоко. Забеляза, че въздухът бе топъл и влажен, като че тук бе препълнено със смъртна задуха.

Изнемощяла, потресена и разтревожена, стоеше в средата на влажната тъмница. Притъмня й пред очите. Стори й се, че се отървава от тежките мъки, че сладка смърт ще я отърве завинаги от тези грозни хора. Главата й клюмна; тя затвори очи и заспа.

Сънува някакъв чуден сън. Над главата й като че хвърчеше мило и светло ангелче и това ангелче като че имаше чертите на детето й. То се спусна на гърдите й, обгърна я около врата с малките си ръчички и я целува дълго, дълго… Ах, как бяха сладки тези целувки, защото идеха от устата на детенцето й!