Мъртвите сибирски полета

Но бедната не можа задълго да се отдаде на тежките си мисли. Един от наредените до огъня казаци, като въртеше камшика си, се приближи до Елисавета.

— Хей! — викна той и я ритна с грубия си крак. — Ставай, че моят офицер желае да говори с тебе. Тръгвай след мен!

Като гледаше грубите обноски на казака, княз Феликс се разтрепера. Въпреки тежките окови, той щеше да се съпротиви на грубиянина, ако старецът незабелязано не го бе отдръпнал. Елисавета скочи, като остави малкия Владимир на грижата на двамата мъже, и се запъти към огъня.

Офицерът лежеше върху меча кожа, стискаше между зъбите си запалена цигара и наблюдаваше облаците дим.

Щом Елисавета се приближи, той скочи от постелката си. С пламнали очи загледа хубавата жена. При дадения от офицера знак казакът се оттегли при заточениците.

— Ела тук, миличка — каза офицерът, като хвана разтрепераната й ръка. — Ела тук и ми помогни да съкратим времето. Да знаеш колко ми е досадно от този дълъг път! Сега не ми остава нищо друго, освен да благодаря на случая, че те изпрати тук. Аз съм напълно уверен, мила, че ти не ще се посвениш от нищо. Ела тук и поседни на тази мечешка кожа.

Елисавета боязливо се отдръпна назад. По безсрамния поглед на офицера и разтреперания му глас тя разбра истинското му намерение.

— Ти си тъй хубава, гълъбче — раздразнено извика казакът. — Без съмнение ни една от петербургските хубавици не би могла да съперничи на неописуемата ти красота; аз вярвам, че любовта ти ще е сладка, дори най-приятна в целия свят. Искам една целувка от твоите устни. Уверен съм, че ние ще бъдем добри приятели още нощес. Разбираш, нали, пиленце, още нощес…

При тия думи той разтвори безцеремонно ръце и привлече нещастната жертва, чиито ръце бяха оковани в синджири.

Елисавета потрепера цяла в мръсните му прегръдки. Когато нещастницата усети дъха на ракията и впитите му груби устни в нежното си лице, извика отчаяно за помощ със сърцераздирателен глас.

— Браво, ти още се противиш, пиленце мое — възкликна, раздразнен от животинската си страст, пияният казак. — Не вдигай шум, че имам средство, с което да те укротя… Приближи се до мен и отговаряй на целувките ми, защото иначе ще те предам в ръцете на моите казаци. — Той непрекъснато я притискаше и все по-диво и по-силно привличаше безпомощната жена към себе си, а когато Елисавета започна с всичка сила да се тегли от него, обзе го такава дива страст, че като я хвана за гърдите, скъса тънката й дреха.

Отчаяно, като викаше с нечовешки глас, Елисавета скръсти ръце на гърдите си, за да закрие нежните части от очите на останалите.

Офицерът, обзет от дива страст, искаше отново да я сграбчи; той простря ръцете си към нея и извика:

— Жено, ти трябва да бъдеш моя!

— Назад, нещастнико! — извика в тоя миг княз Понятовски и притича до огъня, около който спяха казаците и се разиграваше тази мръсна сцена. — Назад или ще намерим средство да съобщим в Петербург за гнусните ти постъпки.

— Свалете го! — крещеше офицерът. — Удряйте това псе, докато премалее.

— Нещастнико! — каза младият княз. — Ти искаш да обезчестиш една слаба и безпомощна жена, ала знай, безобразнико, че аз, окован във вериги, ще те удуша, аз ще те…

Младият княз не можа да продължи повече. В същата минута около двадесет-тридесет ръце се издигнаха над главата му и преди да довърши, го повалиха на земята.

— Милост! — молеше Елисавета. — Смилете се над него. Не го бийте вече. — По-добре бийте мене и детето ми.

Но нейните молби не помогнаха.

Камшиците се издигаха непрекъснато над поляка, който лежеше безчувствено на земята. Казаците удряха без милост и от пресните рани течеше кръв. И така княз Понятовски лежа няколко минути в несвяст, облян в собствената си кръв. Старецът с патериците се довлече, клекна до него и се мъчеше да попие с кърпата си кръвта, която постоянно течеше. В това време офицерът притегли младата жена и я повали на мечешката кожа.

Лицето му бе пламнало, очите му светеха като на див звяр, а гласът му трепереше; той страстно извика с пресипнал глас:

— Ей, казаци! Изгасете огъня, защото ми е нужна тъмнина.

— Честита сватба, господин поручик! — каза един от войниците, като изсипа цяла кофа вода на огъня, който изпращя и угасна.

Офицерът прегърна младата безпомощна жена през кръста и я сложи на коленете си.

— Целуни ме! — дереше се той. — Само ме целуни и бъди уверена, че няма да се разкайваш за това.

В минутата, когато офицерът искаше да положи Елисавета на кожата, из гората се появи ездач на бял кон.

— Какво е това? — извика офицерът, объркан от силната си страст и от изненада. — Царски куриер?

Ездачът, чиято униформа бе обшита със злато, беше от конвоя на царя. Той слезе от коня и предаде на офицера едно запечатано писмо.

— Ако началникът на транспорта сте вие, четете, а на мене ми дайте чашка ракия. Не съм слизал от коня си и нищичко не съм хапвал. Едва се държа на краката си.