Мъртвите сибирски полета

— Убий ме, царю, но недей ме кара да изневерявам на любовта си!

— Само две минути още — каза царят, като гледаше украсения си с брилянти часовник. — Ако не се подпишеш под тези няколко редчета, тогава знай, че Елисавета подир един час ще бъде окачена на бесилката.

Великият княз се отпусна на стола, захлупи лицето си с ръце и горко зарида.

— Времето ти мина — извика царят. — Кардов, отнесете на петербургския комендант заповедта за обесването на Елисавета!

— Не мърдай от мястото си, негоднико! — каза великият княз, като скочи от стола. — Аз… аз ще подпиша.

Той взе перото и започна да го влачи по хартията, а от очите му се отрониха две сълзи, които паднаха на мястото, където се бе подписал.

В продължение на няколко минути в стаята владееше дълбока тишина. Нищо друго не се чуваше освен хълцането, което идеше от гърдите на младия княз.

— Кардов — заповяда царят, — нека заповедта бъде изпълнена още тази вечер. Във вас аз виждам един твърде способен човек, който може да направи повече от неколцина други с по-високо положение, които ме заобикалят сега. Отдавна вече министърът на полицията не ми се харесва… Ще поговорим още по това, Кардов! Вървете и увенчайте отличните си способности с най-голямо мълчание.

Лицето на Кардов се обля в руменина, а очите му забляскаха необикновено, когато се приближаваше до вратата с тайнствената хартия в ръце.

Щом вратата се затвори, Александър II прегърна нещастния княз и го притисна до гърдите си.

— Прости ми, братко — каза той. — Дано и Бог ми прости. Иначе не можех! Кръвта на Романовци трябва да остане чиста, а честта на нашата къща — неопетнена.

II. СТЪЛБЪТ НА СЪЛЗИТЕ

Надалеч се простира сибирският път, покрит с дебел сняг.

Слушали ли сте, уважаеми читатели, за онази неизмерима равнина на пустинята Сахара, тъй ужасна, когато се появи самумът, този страшен вятър, който вее и издига пясъка, както ураган морските вълни, и този пясък затрупва цели кервани. Разказвали ли са ви за страшния тайфун, който се явява в китайските води и в своя бяс разбива параходи и ги хвърля на дъното на морето? И най-после чували ли сте някога за онзи тайнствен ужас на африканските пустини и за проломите и бездните на Короделск, които не са открити и до ден днешен.

Всички тези ужаси, всички тези опасности, които вледеняват сърцето и душата ни като неописуема магия, са нищо в сравнение с ужасната пустиня на сибирския път, където се разиграват сцени, от които кръвта ни се бунтува и от които се ужасява и плаши цялото човечество.

Какво е онова там, в гъстата мъгла, онова, което постепенно се движи през снежните равнини като бял мъртвешки саван, онова, което постоянно се приближава и се чуват дрънкане на окови и странните песни на смъртта?

Това е керванът на заточениците, който се движи към страната на бедите, отчаянията и нещастията — Сибир.

Една група нещастници, залепени един о друг и вързани с тежки окови, газеше дълбокия сняг. Зад нея вървяха казаците, които — без сърце и съжаление — гледаха навъсено това тъжно шествие, което се движеше полека все напред и напред.

Лицата на тези нещастници бяха повехнали и бледни, по тях личаха следите на дълготрайни мъки, тежки душевни болки и лишения. Нито следа от надежда не се забелязваше по тези мрачни лица. Тъпо безразличие бе изписано по тях. Мъжете бяха облечени с дрехи от най-лоши платове. Жените бяха облечени с дрехи от същата материя. Ако пътуването продължеше още няколко дена, тези тънки дрехи щяха да се изпокъсат и тогава едва ли щяха да опазят от студа разтрепераните тела.

Пътят, който тези нещастници трябваше да изминат, бе неизмерно дълъг: често траеше една година, докато керванът на осъдените стигне до Азиатския Сибир. Животът, който заточениците прекарваха в течение на тази година, може да се предаде с малко думи. В нашия разказ ние ще се ограничим да кажем, че от заточениците, които руското правителство изпращаше в Сибир, едва ли пристигаха и половината, останалите още по пътя умираха. Умираха тези окаяници от немилостивите обноски на грубите казаци, от недостиг на храна, от силния студ и от тифуса, който върлува в станционните тъмници, където затварят осъдените.

Между руските провинции Перм и Тоболск, недалече от село Марково, в една изсечена гора се издига стълб, висок 10 — 12 стъпки. Той показва границите на Сибир. На никое друго място в света не са увековечени тежките спомени на пътниците и техните чувства, както тук, в този малък изпосечен шумак, в подножието на този тайнствен стълб.

Той се нарича Стълб на сълзите.

Нито една от границите на света не е била свидетелка на толкова човешки нещастия. Нито край една от тях не са минали толкова съкрушени човешки сърца, както тук, където стотици хиляди божи създания — жени и деца, князе, благородници и селяни — се прощаваха завинаги с отечество и милия си роден кът.

Тъй като има граница между Европейския и Азиатския Сибир, то тук винаги е било разрешено на заточениците да си поотпочинат и да кажат последно сбогом на своите мили, оставени в отечеството.