Мъртвите сибирски полета

— Името ми е Иван Кардов. Удостоен съм с честта да бъда офицер от тайната царска полиция. Не трябва да крия нищо повече от Ваше царско величество. Прочее ще говоря, но преди това моля да седнем и тогава ще пристъпим към работата.

Великият княз нетърпеливо седна на един кадифен стол, докато Кардов чинно стоеше зад писалищната маса и полека вдигна един написан лист.

— Касае се за една дреболия — каза той, като хвърли съмнителен поглед към великия княз. — Вашият подпис, Ваше царско величество, трябва да стои под тези няколко реда.

— Моят подпис? — извика учудено великият княз. — Какво има в тези редове, какво трябва да се подпише?

— Друга една дреболия — изрече полека, но проникновено Кардов. — Касае се до заточение в Сибир.

— В Сибир? — извика ядосано князът. — В Сибир, в земята на нещастията и отчаянието? Кой е тоя нещастник, заточението на когото зависи от моята заповед?

— Това е една жена — отвърна с колеблив глас офицерът от тайната полиция. В този миг неговият поглед се бе спрял неподвижно върху великия княз. — Една млада и хубава жена на име Елисавета Пал.

— Елисавета! — извика великият княз. — Елисавета, ние сме загубени!

След това той бясно се хвърли върху Кардов и с едната си ръка го хвана за гърдите, а с другата извади шашката си.

— Нещастнико! — извика великият княз. — Аз предвидих мръсното ти дело. Ти си служил на царя — моя брат, като шпионин и най-безсъвестно си издал тайната ми. Но ти няма да избегнеш наградата за предателството си. Като ме правиш нещастен, ти ме правиш и твой убиец! Ще те убия, предателю!

Кардов изкрещя, като гледаше отчаяно върха на смъртоносния меч, насочен към гърдите му. Но преди острото оръжие да докосне тялото на полицейския офицер, пурпурната завеса се повдигна и един човек с горда осанка отстрани княза от жертвата му.

— Стой, грешнико! — извика този човек с ясен и дълбок глас. — Един Романовец не бива да бъде прост убиец!

Като чу гласа, князът захвърли меча и падна на колене.

— Ваше величество, брате, милост!

— Стани, Константине — отговори достойният странник, — стани и не произнасяй името ми в този дом. Ела тук и подай ръката си. Останете и вие, Кардов. Щом събрахте сведения за тази работа, сега можете да чуете и как ще се свърши тя.

— И тя трябва да се свърши — обърна се той пак към великия княз. — Е, Константине, тайната на твоята любов ми е от доста време позната. Дадох разпореждане да те следят. Помислих отначало, че това е някаква временна глупост, присъща на младите, която ще се свърши с падението на една млада жена. Но се уверих скоро, че отношенията ти с немската баронеса имат много по-сериозен характер. В пощата отваряха всички твои писма до Московския митрополит, чиято благословия ти просиш, за да се венчаеш с Елисавета.

И последната следа от кръв по лицето на Константин изчезна.

— Всичко е загубено — шепнеше той, — всичко е загубено!

— И в Англия си се обърнал към някои твои верни приятели — додаде непознатият. — Всяко твое писмо изразяваше откритото ти намерение да смесиш кръвта на Романовци с кръвта на един немски селянин. Значи трябва, необходимо е аз да осуетя намерението ти. Известно ти е, че има един стар руски закон, който изрично казва, че всяка жена, която отведе някой от князете на Романовците и този княз се венчае в неравенство с нея, трябва да се смята за предателка на отечеството и като такава трябва да бъде осъдена. Всичката тежест на този закон сега пада върху Елисавета фон Пал.

— Не, не! — със сълзи молеше великият княз. — В името на всемогъщия Бог, това не бива да стане.

— Какво? Кое не бива да стане? — изрече с достойнство човекът със звучния глас. — Тук заповядвам аз, аз владея цяла Русия и моята воля се изпълнява от Висла до Урал и от Черно до Бяло море. И ти, хлапак, имаш смелостта още да мислиш, че ще се поколебая в намерението си към една слаба жена и един загубен глупак като тебе.

Константин сключи отчаяно ръце.

— Моля те, смили се над мен! — каза той. — Изгони ме, вземи царското ми име и всичките ми надежди, само се смили над Елисавета, над майката на детето ми.

— Майка на детето ти? Нима не знаеш, безумни, че с тази дума ти изрече нейната смъртна присъда? Подпиши сам заточението й в Сибир, защото ако не сториш това до три минути, ще видиш трупа на любимата си да се люлее на бесилката в Петербург.

Като залиташе в несвяст, Константин се приближи до писалищната маса.

— Не, не, да не умре — непрекъснато говореше той, сякаш бе разстроен умствено. — Ти не трябва да умираш, Елисавета, по-добре ще е в Сибир… по-добре… О, Боже мой, Боже, защо трябва да стана убиец на своята жена?

— Ще ти обясня това — изрече човекът с достойнство; гласът му беше по-благ и звучеше много по-топло, отколкото преди.

— Тези, които се любят, до последния час се надяват да се срещнат и съединят. Верността на жената няма граници. Затова аз искам да бъде показана на любимата ти заповедта, подписана от самия тебе, защото тогава тя ще помисли, че си й изменил и любовта ще отстъпи място на омразата и презрението.

Константин захвърли перото, което държеше в ръката си.