Мъртвите сибирски полета

— Този Бакунин трябва да е истинска лисица — каза един креслив глас. — Бих се хванал на бас, че тоя човек не съществува, че е някакъв необикновен призрак, измислен от бунтарите, които се скитат по нашата Русия.

Елисавета и княз Понятовски се отдръпнаха. Пред тях стоеше старец с бяла брада, облечен с извехтели и вече износени дрехи. Той подпираше изнемощялото си тяло на две дебели патерици. Изражението на този човек бе странно. Той носеше шал, завит около главата; забраденият му нос, ведно с острия поглед на черните очи издаваха, че е истински арменец.

— Не се плашете — каза старецът, който забеляза смущението, предизвикано от явяването му. — Не съм казашки шпионин, няма да ви предам, но позволете ми да поседна при вас и да послушам какво разправяте за Михаил Бакунин.

Без да дочака разрешение, легна на земята до Елисавета.

С очи, препълнени със съжаление, той разглеждаше детето, което неспокойно, без да може да мигне, се търкаляше на одеялото.

— Охо, малкия го е втресло — каза старецът, като погали челото и лицето на Владимир.

— Втресло ли го е? — извика поразена Елисавета. — О, Боже мой, ако детето ми се разболее, и то тука, на този сибирски път, всичко пропада, защото няма никакво спасение, ни помощ.

Клетата жена приклекна до малкия, като се вслушваше в неравномерното му дишане и в биенето на сърцето му.

— Лошо ще бъде, ако някому се случи нещо, защото освен ударите с щикове, казаците нямат друг лек за осъдените, а пък ме не никак не ми се ще да вярвам, че ударите от техните пушки помагат на тифуса.

— Тифуса!? — изпищя Елисавета, побледняла като мъртвец. — Предполагате ли, че детето ми, моето съкровище, боледува от тази болест, от която мнозина от заточениците умират?

— Малкият се разболява от тифус — каза старецът с трогнат глас, — но при все това не трябва да се отчайвате, госпожо. В началото тифусът може да бъде пресечен. Аз имам лек, който ще помогне на малкия. Донесете в един съд малко вода, млади господине, искам да сипя в нея един прах.

Княз Феликс скочи и бързо донесе вода, а старецът изсипа белия прах в нея.

— Ето, дайте сега на вашия Владимир да пие — каза той. — Но какво ви е, защо ме гледате така подозрително? Не се страхувайте, това не е отрова. Ето, уверете се: аз пия и нищо не ми става.

— Извинете — каза Елисавета, — в последно време никому не ми се ще да вярвам. Ала аз мисля, че тези хора, които докараха толкова беди и нещастия, не са толкова сурови и груби, та да сторят зло на едно невинно детенце и да изтръгнат единственото ми утешение и богатството на печалния ми живот.

След като изпи глътка от питието, което майката поднесе до устата му, лицето на Владимир се промени, тъй като огънят по-олекна и болният тихичко заспа. Елисавета сграбчи ръцете на стареца и ги обля със сълзи на топла благодарност.

— Ах! — извика тя. — Бог още не ме е напуснал съвсем. При тези тежки мъки, които изтърпях за тъй късо време, той ми изпрати добри хора. Аз не съм без помощ, не съм самотна и изоставена.

— Какво сте сторили, дявол да го вземе? — питаше старецът младата хубава жена. — Да не би и вие да сте замесена в съзаклятието против царя, та затова заедно с останалите ви водят в Сибир?

— Какво съм сторила ли? — каза Елисавета, като обърна към небето препълнените си със сълзи очи. — Единствен Бог може да знае за какво ме заточават. Ако искрената любов и моята преданост са престъпление, тогава аз съм голяма грешница.

— За колко време сте изпратени в Сибир? — попита старецът.

— Нищо не ми е известно, тъй като нищичко не ми е съобщено. Една нощ стражари влязоха в къщата ми като крадци. Едва ми позволиха да се облека. Без дори да се наметна, те почнаха да ме влачат. Пожелах да взема детенцето си, но и това не ми позволиха. Тогава паднах на колене пред главатаря на безцеремонните гости и той ми позволи да си взема детето. След това ни хвърлиха в една дълбока тъмница. Доста време се мина и аз не виждах човешко лице. Ядене ми даваха през една малка решетка. Най-подир ни освободиха от тъмничния затвор и ни откараха в един параход, където бях принудена да споделям живота на някакви развратни и отвратителни жени. Научих се от другите, че пътуваме по Волга и че ни водят в Сибир.

— Не е добре, че не знаете колко ще трае заточението — каза старецът, — защото в такъв случай заточениците не се връщат вече в цивилизования свят. Осъждат ги на принудителна работа в Сибирските рудници, и то за цял живот.

— Цял живот? — изпищя Елисавета. — Значи завинаги ме изтръгнаха от хората, за да ме закопаят жива в тая снежна пустиня? Но защо да се сърдя? Не е ли безразлично за мене къде ще се отърва от окаяния си живот? За мене вече няма никаква надежда, аз вече няма да видя пролет. Моето щастие бе разбито в една нощ и от тогава, когото обичах най-много на света.

Гласът й се задави в хълцане. Тя покри с ръце лицето си и падна до заспалото дете.

Дълбоко трогнати, двамата мъже наблюдаваха съчувствено младата нещастна жена.