Мъртвите сибирски полета

— Пусни я — отговори той. — Какво може да ми направи една жена! А за да бъдеш спокойна, скрий се под тоя килим.

Тя излезе бързо в коридора и веднага се върна, като му зашушна на ухото:

— Казах на казака Да я доведе, след като чуе звънеца. Натисни копчето на звънеца, щом аз се скрия добре.

След няколко минути той натисна копчето от слонова кост. В преддверието се чуха стъпки.

Вратата се отвори и трима казаци въведоха Елисавета. Бледна като мрамор, тя заговори:

— Отстрани казаците!

— Ние нямаме никаква тайна — отговори комендантът. — Каквото ще ми кажеш, кажи го пред тях.

— Не се решавам, капитане — енергично и с решителност звучеше гласът й. — Ако не ме послушаш, ще се върна назад в рудника, а нека над тебе се смили св. Богородица, защото над главата ти витае смъртта. — Той хвърли изпитателен поглед към Елисавета, като искаше да отгатне мисълта й. Тя издържа погледа му и без да потрепери, дочака решителния момент.

— Излезте — заповяда капитанът на хората си. Казаците излязоха и затвориха подире си вратата.

— Коменданте — каза Елисавета, пристъпвайки към басейна. — Считам за свой дълг да ви съобщя за съзаклятието, което ще причини вашата смърт.

Николин прихна.

— Смъртта ми? — извика той. — Дали тези хора, оковани във вериги, могат да убият? Могат ли мъртвите да станат из гроба си и на мястото си да сложат някой жив човек? Ако нямаш да ми съобщиш нещо по-важно, то не трябваше да дохождаш тук, номер 190. Но все пак аз съм ти благодарен, защото чрез тебе ще мога да узная имената на съзаклятниците.

— Един-единствен ги бунтува и те сляпо слушат. Не мога да му съобщя гласно името, защото се страхувам да не би някой да ме чуе и утре да не намерите моя труп в рудника.

— Глупаво е да се страхуваш, ние сме сами тук. Но щом искаш, ела ми пошепни на ухото.

Младата жена очакваше само това. Полека тя се наведе над басейна и с дясната си ръка напипа един нож, скрит до гърдите й.

— Но какво се бавиш, защо не казваш името му? — рече Николин. — Кажи го и още утре ще те освободя от този страх, защото ще го видиш на бесилката.

— Името му е Бояновски — каза Елисавета.

— Бояновски — викна той побеснял. — Значи той?! Ах, вагабонтино, ти си вече в ръцете ми.

Тази сцена така го обърка, че той забрави положението, в което беше, и скочи бързо към дрехите си, за да се облече.

В тази минута в ръцете на Елисавета блесна ножът.

— Трепериш при това име, нещастнико — каза тя, — приеми този смъртен удар и знай, че ти е изпратен от Бояновски.

И тя светкавично забоде ножа в гърдите му. Николин падна във водата.

— Убит съм! — викна той отчаяно.

— Осъден си! — извика тя, като мислеше, че щастливо е изпълнила задачата си и се наслаждаваше на отмъщението.

— Убийство! — извика женски глас зад нея. — Убит е комендантът. Умри и ти, проклета жено!

Две силни ръце хванаха Елисавета за плещите и я събориха на земята. С шум и ругатни казаците влязоха в къпалнята.

— Убийте я! — крещеше Марушка, която в тази минута приличаше на ранен звяр. — Убийте я, тя уби коменданта!

Докато Марушка се мъчеше да извади окървавения капитан от водата, един от казаците се прицели в раменете на Марушка. Чу се гръм. Майката на Владимир вдигна ръка, за да я притисне към сърцето и главата си. И падна до басейна.

— Мъртва ли е? — попита Марушка.

Казаците нищо не отговориха. В този миг откъм рудника се чуха писъци и грозни викове. Един от казаците изскочи от къщата и се завърна пребледнял и с треперещ пресипнал глас каза:

— Бунт в рудника. Заточениците са убили всичките ни другари. Приближават и насам.

— Майко Богородичке, те са вече в градината!

— Елисавето — гърмеше силен мъжки глас, — Елисавето, ето ни, идем да те спасим!

Това бе гласът на Бояновски.

Тази, която трябваше да чуе думите му на надежда, слава и живот, вече не чуваше нищо. Студена и успокоена, тя лежеше до басейна върху мрамора на разкошната къпалня.

Не бе ли пристигнала късно помощта?

IV. СИРАЧЕТО

Във всички шумни градове, в които живеят милиони хора, така и в Петербург покрай величествените дворци, грандиозните постройки, прекрасните черкви, музеи и вили, имаше четириетажни къщи с големи прозорци, които оправдаваха напълно берлинската поговорка: „Казарми за даване под наем.“

В тях живееха осъдените на беди и отчаяние. Тук обитаваше нещастието, което се оглеждаше от всеки ъгъл, а във всеки вход се криеше по едно престъпление.

Това се отнася особено до едно предградие на Петербург, наричано Тъмния град.

Както улиците, така и всички кътчета на това предградие бяха мрачни и там вечно владееха тъмнина, бедност, отчаяние и беда. Твърде рядко слънчеви лъчи озаряваха струпаните сгради, а като настъпеше нощ, те се осветляваха само от няколко фенера. Но петербургската полиция навярно си мислеше, че е проявила голямо снизхождение и безнаказно народолюбие, тъй като по-добре беше да бе ги оставила във вечната тъмнина на нощта.

Мрак вечен, мрак като в гроб съпровождаше живота на тези жители.