Мъртвите сибирски полета

— Боже мой, те не ти дават да се нахраниш! Безчовечни са! — искаше да каже понякога Петровна.

— Клетото ми дете, къде е майка ти?

— Мама — хълцаше детето, — добрата ми майка, майка ми! Горкото момченце, то нищо не можеше да каже. Не знаеше кои са родителите му и къде се намират.

— Я виж какъв си нечист и запуснат — каза гърбавата шивачка. — Ела да те измия със сапун и гъба, та да станеш най-хубавото дете в цяла Русия.

Петровна се зае за работа. Взе детето за ръката и го заведе до умивалника. Смъкна дрипичките му и започна да го трие хубавичко със сапун. Това беше цяло благодеяние, защото детето не беше мито отдавна и в гъстата му коса се бяха развъдили множество от шестокраките, а цялото му тяло бе изцапано от прах и нечистотии и изринато с краста. Много продължи това миене, след което гърбавата подаде на детето огледалце с позлатен ръб и с гордост му каза да се огледа.

— Нали си хубав сега? — запита добрата жена. — Ела целуни ме, но от все сърце!… Така, детенце мое! Целувката на малките ти устица е по-сладка от всичко на света. От днес занапред ние по-честичко ще се виждаме и навестяваме. Мили Боже, такова хубаво дете би пропаднало, ако аз не се бях заела за него. Но сега, малки ми Владимирчо, хайде у дома, за да не те бият пак онези лоши хора, задето си закъснял.

— Къде е гърнето ми? — попита малкият.

— Ето го тук. В него има мляко, внимавай да не паднеш, та да го счупиш.

Малкият Владимир още веднъж благодарно се усмихна и си отиде. Той бързо качваше стълбите. Не очакваше нищо добро от тази работа. Много се бе забавил при своята гърбава приятелка.

— Дойде ли си най-подир? — посрещна ги един женски глас. — Къде закъсня досега, проклето скитниче?

Жена с парцаливи дрехи грабна гърнето от ръцете му и го повлече в един ъгъл на мрачната стая.

До стената бяха поставени два сламени дюшека, покрити отгоре с мръсна покривка. Отсрещната стена бе отредена за огнището. Готварските съдове бяха пръснати без ред. На средата на стаята бе разположена маса, около която имаше няколко стола. На един от тези столове бе седнал известният ни вече човек, господин Станислав Янкович. Той тъкмо се забавляваше с едно тумбесто шише със силна ракия.

— Влез вътре, малка жабо! — извика госпожа Янкович. — Пак е нещо, че те виждам, но чакай, днес ще ти приседне скитосването, ще ти покажа аз на тебе къде скиташ и защо по цял ден се не прибираш вкъщи.

Тя удари детето така силно, че то зашеметено падна пред краката на Янкович.

Той пък на свой ред го ритна така, че детето изпищя от болка. Янкович не се задоволи с това, а грабна един жилав камшик за пазене от кучета.

Янкович беше около 30-годишен. Пиянството бе изпило както лицето, така и тялото му. Угасналите му вече очи говореха, че е човек груб и без характер. Той беше бедно облечен. На главата си носеше кожена шапка, изядена от молци. Неговата жена Хиацинта беше образец на грубост и отвратителност. Много по-стара от човека, който се бе оженил за нея тъкмо тогава, когато тя не отговаряше на професията си и когато бе негодна за нищо. В какво се състоеше тази професия ще се види от следното: госпожа Хиацинта Янкович бе носила преди това в Тъмния град отличното прозвище „любовница за копейка“.

Тихо и без да каже думица, Янкович откачи камшика от стената и започна да бие детето, което трепереше от страх.

— Ще те убия, нещастнико! — извика той, като залиташе. — Заех се да те възпитам, за да те направя знаменит и прочут човек — длъжен съм да го сторя. Затуй ще ти налея в главата възпитанието с ей този камшик, кучи сине!

— Милост! — плачеше детето. — Милост, тате, не ме бий!

Малкият приклекна и като простираше ръчички, молеше този безсърдечен и безчувствен човек.

Но никакви молби не помагаха. Ударите непрекъснато се сипеха, докато разкървавеното и безчувствено телце падна пред краката на този жесток и суров човек. Едва тогава той престана да го бие. Доволен от това, като че Бог знае какво похвално и възвишено дело бе извършил, той зае пак мястото си на стола. Една хубава глътка от бутилката бе награда за храброто му дело.

Жената гледаше непрестанно тази страшна сцена и не снемаше погледа си от побоя. Когато мъжът престана да бие детето, тъй като ръката го заболя, тогава тя се провикна:

— Продължавай още, братко, няма нищо по-сигурно от това, с което сега се залавяш. Обзалагам се, че ако поне по три пъти на ден натупваш това говедце, ще станеш гъвкав като младо момче на 20 години.

Когато момченцето започна да плаче и да се превива от болки, тази безобразница взе едно медниче с вряла вода и го изля върху и без това измъченото дете.

Пищейки от ужасни болки, детето се превиваше на земята.

— Не се дери — извика Янковица, — защото ще ти запуша завинаги устата!

— Налей ракия в гърлото му — каза достойният й брачен другар.

Скоро той се разкая за казаното. Бързо сграбчи шишето и започна да гълта колкото се може повече алкохол.

— От всяка глътка ми става по-добре! Парите, които получавам за това дете, са тъй малко, че трябва да го оставяме по три пъти в седмицата гладно, та да има да си попийваме по малко.